— Открих това място, когато пристигнахме в Антиум, след като ми каза как е умрял баща ми. — Той ме поглежда право в очите.
— Не разбирам.
— Дойдох тук, за да крещя в тъмнината — казва той. — Да викам и да чупя неща.
— Но ти винаги си толкова спокоен.
— Винаги ли, Гарване? — Вдига сребриста вежда и топлина се разлива по лицето ми. Той не е винаги спокоен — това беше ясно в баните.
— Не ми трябва да… да крещя или плача, или… да чупя камъни. — Пускам тоягата. — Имам нужда да… имам нужда…
— Да крещиш — казва той тихо и отново ми подава тоягата. — И да чупиш неща.
Сякаш думите му вдъхват живот на нещо изкривено и болезнено, което е живяло в мен, непризнато, твърде дълго. Скитащо, откакто гледах как Марк преряза гърлото на баща ми. Откакто чух Хана да вика, Хели! Откакто гледах Антиум да гори. Откакто Готвачката, Фарис и Ливи загинаха.
Разбирам, че съм паднала на пода, когато коленете ми се удрят в него. Викът се изтръгва от мен като затворник, който не е виждал светлина от век. Тялото ми се чувства живо, но по най-лошия начин, предателство към всички, които си отидоха. Всички, които не спасих. Крещя отново и отново. И викът се превръща в нещо първично, затова вия и плача. Грабвам тоягата от Харпър и разбивам всеки камък в стаята.
Когато не остават камъни, пускам тоягата и се свивам на кълбо върху леглото. Задушени ридания се изтръгват от мен и не съм плакала така, откакто бях дете, безопасно в обятията на родителите си. После дори риданията затихват.
— Аз съм разкъсана — прошепвам на Харпър думите, които Авгурът ми каза толкова отдавна. — Аз съм с-счупена.
Харпър коленичи и избърсва сълзите ми с палци. После вдига лицето ми към своето, собствените му очи влажни, погледът му яростен по начин, какъвто рядко съм виждала.
— Ти си счупена. Но счупените неща са най-острите. Най-смъртоносните. Счупените неща са най-неочакваните и най-подценяваните.
Подсмивам и избърсвам лицето си. — Благодаря ти — казвам. — За… — За това, че си тук. За това, че ми каза да крещя. За това, че ме обичаш. За това, че ме познаваш.
Не казвам нищо от това. Сега се радвам, че не се любихме тук, на това място. Радвам се, че го отблъсквах толкова дълго, защото това ще улесни отново да го направя.
Връщам тоягата в ъгъла и се изправям. После си тръгвам. Той не казва нищо. Но се надявам, че разбира.
Видях какво се случва с тези, които обичам.
«««
На разсъмване следващата сутрин напускам стаята си и отивам в съседната, при Закариас. Той спи, Тас е на леглото до него, а Ралий стои близо до вратата.
— Гарване — промърморва Ралий, преди да излезе, за да ми даде момент насаме.
Заставам над креватчето на племенника си и го гледам. Кафявите му къдрици са пухкави и меки под ръката ми, точно както бяха тези на Ливия, когато беше дете.
— Обещавам, че ще те пазя — боря се със сълзите, които заплашват да потекат. Излях виковете и плача си. Край. — Каквато и да е цената. Ще те защитавам, както не успях да защитя тях. Това го заклевам, с кръв и кости.
И с това си тръгвам, за да осигуря империята на племенника си.
Глава 48
Лайя
Луната е високо и пълна, когато Елиас ни намира с Дарин, седнали върху скала на ръба на каньона. Усещам Ловецът на души, преди да го видя, както усещаш трептенето на въздуха, когато сокол се спуска за плячка.
— Какво е това? — Вдигам рязко глава, а Дарин изважда ятагана си, защото сме на пост. — Какво виждаш?
Сърцето ми бие в гърдите като затворен бик, докато Елиас се приближава. Дарин го забелязва и изпъшква.
— Мога ли да го ритна? — пита брат ми. — Ще го ритна.
— Той спаси живота ти, Дарин.
— Само лек ритник — спори той. — Дори няма да го заболи. Виж го, небеса. Вероятно ще си счупя крака.
— Не.
— Добре. — Дарин грабва раницата си, игнорирайки поздрава на Ловецът на души. — Разбирам, когато не ме искат. — Като минава покрай Елиас, брат ми се обръща и имитира ритник, ухилен.
Небеса. Братя.
— Има ли напредък с Племената? — питам Елиас, защото когато се качих тук, Залдарите все още спореха дали да заминат за Адиса, или да се опитат да се бият за Айш.
Елиас поклаща глава. — Повечето искат да се бият за Айш — казва той. — Малцина искат да отидат в Марин.
Пръстите ми се стягат около дръжката на косата. Острието е сгънато в процеп в дървото и на пръв поглед изглежда просто като изящен бастун. Което всъщност ще бъде, ако не успея да стигна до Нощодателя. И ако Мами не успее да намери неговата история.
Никой от нас не е спал през последните няколко нощи, знаейки какво възнамерява да направи кралят на джиновете с крадените души. Потръпвам, а страхът се прокрадва в мен като килим от паяци.