— Маут не е нито добър, нито зъл — казвам. — Няма правилно или грешно при Смъртта. Смъртта е просто смърт.
— И смъртта те е оковала. Не виждаш ли? — Скелетните пръсти на Каин се протягат към мен, а горичката на джиновете се изпълва със странна светлина, златиста, но с тъмна сянка в сърцевината си.
Отначало е твърде ярка, за да видя източника. Но когато избледнява, примигвам и улавям усещането за хиляди въжета, които се вият около тялото ми, привързвайки ме към земята.
— Трябва да избягаш от това място. Кажи ми, Ловецо на души, какво виждаш, когато сънуваш?
Воинът, студената жена и момичето със златни очи проблясват в съзнанието ми. Ръцете ми се свиват в юмруци.
— Виждам... Аз...
Зловещ вой се издига от Града на джиновете. Бих помислил, че е вълк, ако не беше първичният гняв, вплетен в него. Други се присъединяват, създавайки вледеняващ хор, и Каин се спъва към мен.
— Джиновете са по следите ми — прошепва той. — Скоро ще бъдат тук. Слушай внимателно. Виждаш война, нали? Армия, разбиваща се срещу вълна от пламъци. Отвъд нея, красиви цветя покриват земята. Над всичко това — гладна паст, водовъртеж, който никога не може да бъде заситен.
— Ти си се месил в съзнанието ми.
— Мислиш ли, че Маут би ми позволил да проникна в ума ти, момче? Той те е оковал и заключил. Аз не ти дадох сънищата. Ти ги виждаш, защото са истина. Защото някаква малка част от старото ти „аз“ все още живее в теб. Тя крещи да бъде освободена.
— Ловецът на души не се интересува от свобода...
— Но Елиас Валерий се интересува — настоява Каин, и аз установявам, че не мога да помръдна, хипнотизиран от използването на това име. Моето име. Моята старо име. — Елиас Валерий все още е жив. И е от решаващо значение той да живее, защото Великата война наближава, и не Ловецът на души ще я спечели, а Елиас Валерий. Не Ловецът на души е въглен в пепелта, а Елиас Валерий. Не Ловецът на души ще пламне и гори, ще опустошава и разрушава. Това е Елиас Валерий.
— Елиас Валерий е мъртъв — казвам. — А ти нарушаваш границите. Стените на Мястото за чакане съществуват с причина...
— Забрави за стените. — Лицето на Каин е диво. — За духовете има по-голяма заплаха. Има сили, по-мощни от смъртта...
Войовете се разнасят отново, ясно чуващи се през пороя. Магията на Маут ще ме защити — вече се надига около тялото ми, щит срещу джиновете.
Но джиновете не ме тревожат. Дългът ми е към духовете, и ако нещо ги заплашва, трябва да знам какво е. Въпроси заливат съзнанието ми. Въпроси, на които ми трябват отговори.
— Какво имаш предвид с „забрави за стените“? — Дръпвам стареца към мен. — За каква заплаха говориш?
Но той гледа през рамото ми към фигурите, изплуващи от тъмнината, очите им горят като малки слънца през завесата на дъжда.
— Той ни принадлежи, Ловецо на души. — Гласът, който говори, е съскащ и тежък от злоба. Един от джиновете пристъпва напред, с глайв в ръка. — Върни го — казва тя. — Или ще изтърпиш гнева ни.
Глава 6
Кървавия гарван
Принцеса Никла не е избягала в покоите си. Не се чуват алармени звънци.
Вместо това тя крачи по дълъг коридор към мястото, където се спотайвам. Масивните, резбовани врати на държавната трапезария — където не би трябвало да бъде — са отсреща, през коридора, от черното стълбище, което лъскам.
Дузина Воини работят в двореца, каза ми Пчеларят. Няма да бъдеш нещо необичайно, но дръж главата си наведена. Ще изпратя духовете, когато Лайя свърши своята част и Никла е в покоите си. Те ще те отведат при нея.
Когато Лайя каже, че ще направи нещо, тя го прави. Надявам се на небесата да не е мъртва. Книжниците от Делфиниум ще ми отрежат главата, ако нещо й се случи.
Освен това, тя ми стана близка.
Джобът ми прошумолява — духовете ми носят свитък. Навеждам се, сякаш съм забелязала драскотина по парапета, и прочитам набързо надрасканото съобщение.
Керис Валерия в двореца.
Едва имам време да осъзная как Комендантката е попаднала тук — и как духовете на Муса са го пропуснали — когато принцесата се приближава. Тя спира пред трапезарията, на не повече от десет крачки. От затворените врати се процежда бъбрене. Щом влезе вътре с всички тези придворни, няма да излезе с часове.