Елиас се покашля и кимва към скалата. — Имаш ли нещо против?
Бързо се отмествам, изненадана. Той винаги изглежда, сякаш му е трудно дори да бъде близо до мен. Но не задавам въпроси, а вместо това се наслаждавам на топлината на тялото му, толкова близо до моето.
— Пътуването до Адиса оттук е два месеца — казва той, протягайки дългите си крака пред себе си. — Ако успеем да намерим кораби, които да ни превозят през Дусканското море. Ако оцелеем от блокадата на Комендантката. И ако времето се задържи.
— Можеш да заповядаш на Племената да те последват — казвам. — Думата на Бану ал-Маут има голяма тежест. Досега те ти се довериха.
— Само за да видят градовете си разрушени…
— Само за да оцелеят — прекъсвам го. — Ако не ги беше мобилизирал, Нур и хората му щяха да са пепел.
— Каза ми нещо преди няколко седмици — продължава Елиас. Ръцете му са обърнати нагоре и той прокарва палец по мазол, търкайки го. — Не можеш да ги водиш, ако не ги разбираш. Сега разбирам Племената. Разбирам страха им. Те не искат да умрат. А ако отидем в Адиса да се бием, ще ги поведем към смъртта им. Освен това се чудя дали, отивайки в Марин, няма да играем точно по свирката на Нощодателя.
— Мислиш, че се опитва да ни примами там?
— Мисля, че не бива да реагираме прибързано — казва Елиас. — Трябва да обмислим.
— Не можем да обмисляме много дълго — отвръщам. — Пролетта е само на няколко седмици. В цветопада сирачето ще се преклони пред косата. Мисля… — потръпвам. — Мисля, че това пророчество говори за мен…
Не мога да довърша мисълта си. Има ли все още хора по света, които изпитват щастие? Наслаждавайте се на него, искам да им кажа. Наслаждавайте се, защото скоро всичко може да изчезне.
Елиас се приближава и ръката му ме обгръща. Сякаш се е превърнал в говорещ заек, толкова съм изненадана.
— Ти каза да бъда по-човечен… — Бързо ме пуска. — Изглеждаше тъжна, затова…
— Не. — Връщам китката му на рамото си. — Няма нищо. Но ако ще ме утешаваш, прегръдката ти трябва да е по-малко като клон на дърво и повече като… като шал.
— Шал?
Естествено, избрах най-не романтичната дума. — Ето така. — Оставям ръката си да легне естествено около кръста му. — Не сме пияни съученици, които пеят моряшки песни за разюздени рибарки. Ние сме… ти и аз… ние…
Не знам какво сме. Търся отговор в лицето му, чудейки се дали някога ще го намеря там. Но той вдига глава към искрящото небе, така че не мога да видя изражението му.
Все пак, след половин дузина твърде бързи удара на сърцето ми, ръката му се отпуска, мускул по мускул, докато не легне удобно върху гърба ми. Голямата му длан обгръща бедрото ми и когато ме придърпва по-близо, сякаш цялата топлина в тялото ми се събира под пръстите му.
Въпреки че е Бану ал-Маут, той все още ухае на подправки и дъжд. Забравям студа и го вдишвам. Не е всичко, което исках. Но не е и нищо.
Очаквам да се отдръпне, но той не го прави. Бавно напрежението ме напуска. С него до мен се чувствам повече себе си. Силна. И по-малко сама.
— Мислиш ли, че джиновете знаят? — питам го. — Какво ще се случи, ако Нощодателят освободи Морето?
— Сигурно поне подозират — гласът на Елиас вибрира в тялото ми. — Не са глупаци.
— Тогава защо го подкрепят? — казвам. — Да бъдеш затворен хиляда години и после освободен, само за да сееш хаос и да умреш — изглежда ужасна загуба.
— Може би затворът ги е подлудил.
Но това не ми се струва правилно. — Не е лудост това, което движи Нощодателя — казвам. — Това е намерение. Той иска да унищожи всичко. Мисля, че крие този факт от своите събратя. — Потръпвам. — И все пак твърди, че ги обича. Той наистина ги обича.
Зад нас се чуват стъпки и ние бързо се отдръпваме един от друг.
— Бану ал-Маут! — Гибран и Аубарит се приближават, а последната свежда глава в знак на уважение и след това удря Гибран, който бързо прави същото.
— Вечерята е готова, Лайя — казва Гибран. — Афия ни изпрати да поемем поста.
Когато с Елиас стигаме до дъното на каньона, той изчезва, очите му са далечни по онзи начин, който ми подсказва, че обмисля някакъв проблем. Повечето от Племената са си легнали за през нощта. Онези малцина, които остават, седят тихо около огъня, а всякакви спорове са заглушени от самотния вятър, който вие надолу по каньона, опитвайки се да угаси пламъците ни.
— Ужасен студ. — Зъбите на Афия тракат около лъжицата й. — И дървата са малко. Няма да можем да останем тук още дълго.
— Успя ли да промениш нечие мнение?
— Моето племе ще остане, както и това на Мами и Аубарит — казва Афия. — Останалите планират да тръгнат на разсъмване. Надяват се да си върнат Айш.