— Айш няма да има значение — казва Дарин, приведен до огъня, — ако Нощодателят освободи този водовъртеж и убие всички.
Оставям Афия и Дарин и се обръщам към Мами, на няколко метра от мен. Въпреки че е достатъчно студено, за да замръзне потокът, тя седи на земята в каньона, взирайки се в звездите.
— Не можеш да спиш? — питам я.
— Не, когато знам, че историята е там някъде и ме чака. — Мами се обръща към мен, тъмният й поглед е пронизващ. — Усещам я върху теб, Лайя. Близо до теб. Почти част от теб. Помисли пак за всичко, което знаеш. Трябва да има нещо, което си забравила. Някакъв фрагмент от историята, заключен в ума ти. Когато Авгурът умря — какво точно каза на Елиас?
— Каза му да се върне в началото…
— Ами книгата? — Дарин идва да седне до нас. — Не предполагаш ли, че може да има нещо в нея?
Поглеждам го накриво. — Каква книга?
— Книгата, която ти дадох. — Той изглежда обиден. — Още в Империята. Точно преди да тръгнеш на юг.
При празния ми поглед той ме побутва по рамото. — Е, по дяволите, Лайя, хубаво е да знам, че сестра ми цени вниманието ми. Когато се разделихме, ти дадох подарък, помниш ли? Намерих я в Адиса.
Хуквам към раницата си в каруцата на Мами и се връщам с пакет, увит в промазан плат. Въжето е втвърдено от наводнението, когато изгубих раницата си, и трябва да го срежа. Вътре, плътно увита, е износена книга, подвързана с мека кожа.
Сборище в мрака, пише на нея.
— Защо ми изглежда позната?
— Четеше я — казва Дарин. — Преди нападението. Преди да дойде Маската… преди баба и дядо… — Той спира и се покашля. — Както и да е. Четеше я.
Сещам се за пророчеството на Авгура и въпреки огъня и наметалото си, внезапно потръпвам. „Върни се в началото.“ Обръщам се към Мами. — Може ли това…
Тя вече е взела книгата от мен. — Да — прошепва тя. — Това е, което ми трябваше. Това, което чаках.
Отварям ръка, надявайки се да ми я върне. Тя ме игнорира и се изправя, разочарованието й е заменено от решителна целеустременост.
— Не трябва ли аз да я прочета… — извиквам след нея. Но тя ми махва да млъкна, книгата е прибрана под мишницата й, докато търси история на място, където не мога да я последвам.
Глава 49
Ловецът на души
Любов. Размишлявам за свят без чувства, след като оставям Лайя и се оттеглям в палатката си, притисната между две товарни каруци в далечния край на лагера на Сайф. Без да мисля, вадя гривната на Лайя и започвам да я дълбая.
Любовта не може да живее тук. Шаева ми каза това, когато станах Ловец на души. И все пак любовта е това, което започна всичко това — любовта, която Нощодателят изпитваше към своя народ, го тласна към убийства, лудост и отмъщение.
И любовта е това, което го движи и сега.
Начинът, по който се бори векове наред, за да спаси джиновете. Начинът, по който изви, когато Кури умря. Начинът, по който бесня, когато Лайя застреля Маро. По дяволите, самото му име. Възлюбен. Любовта е в сърцето на това, което беше Нощодателя. Това е най-силното му оръжие.
Но аз също мога да го използвам като оръжие.
«««
Залдарите не приемат добре това, че ги събуждат посред нощ. Особено когато повечето планираха да тръгнат на разсъмване.
Затова им приготвям огромен котел с горещ, подсладен чай, както правеше Мами Рила в дълбоката зима.
— Още мед — прошепва Лайя, след като опитва чая, тайно ровейки в намаляващия запас на Мами.
Когато чаят е раздаден и Залдарите — заедно с Факирите и Кеханите — се настаняват около голям огън, излагам доводите си.
— Трябва да се бием с Нощодателя, защото оцеляването на света зависи от това да го победим. — Започва тихо мърморене и аз говоря над него. — Но не можем да отидем в Адиса. Това е двумесечно пътуване, най-малко, през земи, пълни с Воини, и коварни морета. И не знаем дали Марините ще продължават да се бият дотогава, или Керис и джиновете ще са ги победили.
— Право на въпроса — казва Залдарът на Племе Шезаад толкова нагло, че неговата Факира, жена на годините на Мами, облечена в черно, го удря по тила. Той се навежда, погледът му е мрачен като на улична котка.
— Ще направим по-кратко пътуване, до Шер Джинаат, Градът на джиновете, дълбоко в Мястото на чакането. — Претеглям внимателно думите си, защото ще имам само един шанс да ги убедя. — Всичко, което Нощодателят някога е правил, е било за неговия народ. Той няма да позволи да бъдат убити. Можем да го привлечем с армията му далеч от Свободните земи и на място, където имаме предимство.