— Аз също съм с теб. — Тя скръства ръце и ме фиксира с тъмния си поглед. — Но имаш лошия навик да правиш всичко сам. Да носиш всяка тежест. Да се биеш във всяка битка сам. Не и този път, Ловецо на души. Този път ще го направим по моя начин.
Глава 50
Кървавият гарван
Коридорите на двореца изглеждат странно празни без Ливия. Преди нейните придворни дами сновяха насам-натам, изпълнявайки поръчки, а тя беше в покоите си само за да спи.
Сега навсякъде има войници, помощници и легионери в тъмните си униформи. Маски в кървавочервените си наметала. Минавам покрай Куин Валерий близо до тренировъчния двор, а Патер Метиас е до него. Те отдават чест, дъхът им се превръща в пара в ледения въздух, но и двамата имат въпрос в очите си.
Защо още сме тук, Кървав гарван?
Армията на Антиум е екипирана, въоръжена и готова да се отправи на юг. Стотици баржи чакат по река Рей, за да отведат хората ми до Сайлъс. И нататък към Сера, Навий и победата.
Разузнавачите вече изпратиха докладите си: пътят е чист. Патерите от съвещателния съвет, включително Куин и Метиас, стават нетърпеливи към мен. Най-после имаме силите да завладеем територията на Керис. И макар тя да е оставила хиляди войници да охраняват градовете си, самата тя отсъства, водейки войната на Нощодателя в Марин.
Трябва да заповядам на войските си да тръгнат на юг. Трябва да върна Империята на моя племенник. Но не давам заповедта.
Защото е твърде лесно.
Плановете на Керис винаги са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Комендантката не би оставила юга открит за мен. Тя крои нещо.
Докато вървя из замръзналия дворец, търся проблясък на цвят сред сивотата. На Муса винаги може да се разчита да носи поне една ярка дреха — а сега ми трябва информацията му.
Нещо трепва близо до ухото ми. — Благодарение на небесата — казвам. — Кажи на господаря си да спре да ме шпионира и да дойде при мен. — Обръщам се към покоите си. — Трябва ми… ау! — Изсъсквам, когато виждам червенина, набъбваща на ръката ми. — Ти да не ме ухапа?
То ме хапе отново, но този път се появява, с искрящи криле, които пърхат. Тялото му е смътно човешко, но зелено и покрито с мек жълт мъх.
Но лицето на уайта привлича вниманието ми, преди да изчезне отново. Изпълнено с паника. Тъжно.
— Какво става? — Посягам към ятагана си. — Муса добре ли е?
Уайтът проблясва пред мен и аз бързам след него, докато ме води към покоите на Муса. Но когато стигам там, никой не отговаря на почукването ми.
— Муса — извиквам. — Там ли си? — Уайтът бръмчи панически около мен и аз изпсувам, оглеждайки се наляво и надясно. Естествено, точно когато ми трябват войници, няма нито един наоколо.
— Книжник! — викам. — Влизам.
Отстъпвам няколко крачки назад и ритам вратата, изваждайки ятаганите си, очаквайки… не знам. Пак Комендантката. Джин.
Дневната на Муса е празна и чак когато влизам в спалнята, виждам сгърчената му фигура, отпусната срещу рамката на леглото.
— Муса… — Заставам до него в две крачки. Очите му са зачервени, лицето му мокро и изпито. — Какво, по дяволите, се е случило? Отрова? Какво си я…
Тогава виждам пергамента в ръцете му. Вземам го внимателно. Писмото е от Елейба и е кратко.
Айо е паднал. Адиса е паднала. Хиляди мъртви. Принцеса Никла е убита, защитавайки крал Ирманд. И двамата са умъртвени от Керис Валерия. Моля за незабавна помощ.
— О, проклети адове. — Сядам до него. — Небеса, Муса. Съжалявам. Толкова съжалявам.
Хартията пада. Той заравя лице в коленете си и заплаква. Нямам представа какво да кажа. Скръбта му е сурова, неприкрита и толкова различна от моята. След миг хващам ръката му, защото ми се струва, че Лайя би направила това. Той я стиска здраво, докато ридае, и очите ми се замъгляват, докато го гледам как се бори с ужаса от загубата на любовта на живота си и на своя крал.
— Гарване? — глас се разнася от вратата. Харпър оглежда стаята, с ятагани в ръце. — Уайтите ме повикаха.
— Чисто е — казвам. Той прибира оръжията си, докато му подавам бележката. Очите ни се срещат над главата на Муса и знам, че мисли същото като мен: Керис Валерия трябва да умре, проклета да е.
След миг Харпър коленичи и аз се отдръпвам, благодарна, че някой друг е дошъл. Някой, който ще знае как да се справи с болката на Муса. Но Книжникът не пуска ръката ми.
— Не бива да я оплаквам — избърсва лицето си и почти не го чувам. — Тя затвори баща ми. Отне земите ми. Титлата ми. Книжниците страдаха под нейното управление.
— Тя звучи… — Ужасно, мисля си. — Сложно. — Изтръпвам, щом го казвам. Но Муса неочаквано се подсмихва.