— Оженихме се преди десет години. Бях на осемнадесет. Тя беше на деветнадесет. Брат й беше престолонаследник, но той умря от болест и дворцовият лечител — баща ми — не можа да го спаси. Тя… — Поклаща глава. — Скръбта я погълна. Гуулите намериха лесна плячка в нея и години наред гризяха ума й. А когато й говорех за тях, тя ме нарече луд. Крал Ирманд беше толкова съкрушен след смъртта на сина си, че не забеляза какво се случва с дъщеря му.
— Баща ми умря в затвора. Майка ми скоро след това. И все пак… — Поглежда между мен и Харпър. — Продължавах да я обичам. Не биваше, но я обичах. Керис изкла стражите на Никла. Прободе я през гърдите и я прикова към стените на двореца й. После… уби баща й пред очите й. Гуулите я довършиха.
Небеса горе. Подробностите ме разстройват, защото са толкова варварски. Толкова гнусни.
Но също и заради времето. Първо Ливия. Сега Никла. Тези убийства са целенасочени. Керис знае колко важен е Муса и неговите уайти. Тя се опитва да ни отслаби.
— Трябва да отида в Марин — казва Муса. — Да намеря Керис. Да я убия. Наследникът на Никла е първи братовчед. Небеса знаят дали е още жив, но е млад. Ще има нужда от помощ.
Поглеждам безпомощно към Харпър. Как да кажа на Муса, че Комендантката го манипулира, когато сърцето му е разбито? Иска ми се Лайя да беше тук. Или Ливия.
Но трябва да съм аз. И в този момент осъзнавам, че след като Ливия я няма и докато Закариас порасне, винаги ще съм аз. За хиляди неща, които не искам да правя.
Проклета да си, Керис.
— Муса, това е тежък удар — осмелявам се да кажа, и докато той разглежда лицето ми, за първи път съм благодарна, че нямам маската си. — Аз също бях жертва на жестокостта на Керис. И тя никога не е без намерение.
— Искаш да остана — казва той. — Но Маринците бяха първо мои хора. Те имат нужда от мен. И ти ми дължиш услуга, Гарване.
— Знам това — казвам. — Ако утре още искаш да тръгнеш, ще ти дам най-добрия си кон и ескорт. Само те моля, преди да заминеш, да помислиш за всичко, което знаеш за Керис Валерия. Тя е манипулативна. Безмилостна. Убива тези, които трябва, за да отслаби враговете си.
Муса мълчи. Но поне слуша.
— Тя иска да си ядосан. Сам. На път за Свободните земи, вместо да работиш срещу нея. Твоите хора са тук, Муса. Хиляди Книжници, които Никла прогони. Те също разчитат на теб.
— Ще изчакам до утре — казва Муса. — Но ако реша да тръгна, не можеш да ме задържиш тук.
— Няма. Кълна се.
Оставяме го тогава, и макар да искам да поставя стражи пред вратата му, за да го защитят, не искам да мисли, че го заключвам. Уайтите му, надявам се, ще го пазят.
По целия път до покоите на Авитас, където можем да говорим без прекъсване, мисля за риданията на Муса. За начина, по който звучеше, сякаш душата му е била изтръгната от тялото му.
— Не можем да го пуснем да си отиде — казва Авитас, щом влизаме в стаята му. — Твърде важен е. Ами ако ние…
— Емифал Фирдаант — прекъсвам Харпър. Нека смъртта ме вземе първа.
— Какво означава това?
Не отговарям, вместо това го придърпвам към себе си с ремъка на ятагана му. Целувам го, опитвайки се да вложа в тази целувка всичко, което не мога да кажа. Ръцете му се спускат към бедрата ми, придърпвайки ме по-близо, и после той разкопчава бронята ми.
Сега не е моментът за това, знам. Трябва отново да говоря с нашите шпиони и да разбера какво замисля Керис. Трябва да намеря Куин и да го попитам дали наистина смята, че трябва да се отправим на юг.
Трябва да се отдръпна. Защото всеки път, когато докосвам Харпър, потъвам по-дълбоко в място, от което знам, че няма да мога да изляза, ако го загубя.
Душата ми страда от всичко, което трябва да направя. Тежи ми като планина и не мога да го понеса.
Затова го водя към леглото му, за да правя това, което искам, а не това, което трябва. И се надявам, че няма да платя за това.
«««
Авитас спи, когато се събуждам. Небето пред прозореца му е осеяно със звезди. Позволявам си да се насладя на красотата им. Преструвам се, че не трябва да решавам съдбата на хиляди хора. Аз съм просто обикновена жена, в леглото с любимия си. Войник ли съм? Не. Нещо съвсем различно. Пекарка съм. В безопасност съм. Светът е в безопасност. Ще стана, ще си облека дрехите и ще отида да пека хляб.
И точно затова трябва да се изправиш. За да защитиш всички влюбени и пекари, майки и бащи, синове и дъщери.
Трябва да взема решение. Толкова далеч на север хватката на зимата все още е здрава и ако армията ще тръгне, трябва да го направим днес. Усещам, че идва студена вълна, и не бих искала реката да замръзне и да ни забави.
Но все още не знам какво да правя. Затова оставям бронята си и излизам да се разходя из града, както винаги правех, когато бях разтревожена.