Улиците извън двореца са тъмни и празни, но когато почти стигам до портите, стъпка се чува зад мен. Харпър — остава наблизо, защото е мой заместник и това е негов дълг. Миг по-късно криле пърхат близо до лицето ми — начинът на Муса да ми напомни, че имам обещание за изпълнение.
Мисли, Гарване. Какво иска Комендантката? Да управлява. Не само над Империята, но и над Племената, Марин, дори Южните земи. Тогава защо би оставила Империята си уязвима за мен? Защо би искала да отплавам на юг?
Защото ще знае точно къде съм. Ще ме държи заета, за да може да… какво? Да завземе Антиум или Делфиниум? Не — вече потвърдихме, че няма армии, дебнещи в засада, готови да нападнат.
Небе се изсветлява, слънцето все още е скрито зад гъсти облаци и тежък сняг пада. Градините, през които минавам, са голи, но това е последният яростен щурм на зимата, преди да отстъпи пред пролетта. Скоро дърветата ще започнат да пъпят. След месец ще разцъфнат и зимният хлад ще остане спомен.
Камбаните бият седем. Снегът пада по-гъсто. Трябва да се върна. Да чуя какво ще каже Муса. Да дам заповед за тръгване, преди реката да замръзне.
Но продължавам да вървя. Защото още нямам отговора си. Градините отдавна са зад мен и сега се движа в откритото пространство отвъд столицата, някакъв инстинкт ме тегли по-далеч от града.
— Гарване — казва Харпър. — Трябва да се…
— Нещо ми убягва — казвам. — И няма да се върна, докато не разбера какво е. Няма да позволя да ме заблуди, Харпър. Никога повече.
Сега се движа припряно и старо чувство ме обзема — желанието да лекувам. Да помагам.
— Харпър. — Изваждам ятаганите си. — Някой е тук.
На фона на безкрайното бяло нещо се движи. Не. Много неща — и то бързо.
— Какво, по дяволите, е това? — казва Харпър.
— Призраци — казвам. — Половин дузина. Преследват…
Но не мога да разбера какво е блясъкът, който гонят. Знам само, че щом бяга от призраците, значи имаме общ враг.
— Трябва да им отрежеш главите — казвам на Харпър, но той вече се е втурнал напред, ятаганът му проблясва, докато разсича един от призраците. Той изпищява, последван от друг.
Тогава те се нахвърлят върху мен, призрачните им ръце се протягат. Една стиска гърлото ми и студ пронизва тялото ми.
— Не днес — изръмжавам към него, преди да се изтръгна и да отсека главата му. Последните два се втурват към мен, но са непохватни — паникьосани. Писъците им още отекват в ушите ми, когато се обръщам към блясъка във въздуха, който всъщност не е блясък, а облак от искрящ пясък, грубо оформен като човек и явно в беда.
— Мир, Кървав гарван — прошепва ефритът, и макар да чувствам, че трябва да го излекувам, осъзнавам, че не мога да пея за него. Пясъчните ефрити мразят песни.
— Нося съобщение — казва той. — От Лайя от Сера. Съобщение, което Керис не искаше да чуеш.
— Откъде да знам, че мога да ти вярвам?
— Лайя каза, че трябва да ми зададеш този въпрос: Какви бяха последните думи на Марк Фарар?
Лайя е единственият човек, с когото споделих тази подробност, една нощ преди няколко месеца, когато нито една от нас не можеше да заспи.
— Добре — казвам. — Какви бяха последните думи на Марк Фарар?
— „Моля те, Гарване.“ Доволна ли си? — След кимването ми ефритът продължава. — Нощодателят се опита да привлече армията на Ловецът на души към Марин. Вместо това Ловецът на души придвижва силите си към Града на джиновете, в Мястото на чакането. Там се надяват да подмамят Нощодателя и да го довършат завинаги. Но… но… — Дишането на ефрита става тежко. Има секунди, ако изобщо. — Те не могат да го направят сами.
— Не мога да поведа армия…
— Лайя от Сера каза още нещо. — Пясъкът на ефрита потъмнява, светлината му избледнява. „Бори се дори до собствения си край, иначе всичко е загубено…“
Думите на ефрита заглъхват. Между един дъх и следващия той изчезва, пясъчната му форма се разпилява във вятъра.
Благодаря на небесата, че Харпър е склонен към мълчание, защото това ми дава момент да събера всичко. Комендантката остави юга открит, защото искаше да атакувам. Защото, ако съм съсредоточена върху Сайлъс, не мога да помогна на единствения човек, който може да унищожи нейния господар.
— Гарване — казва накрая Харпър. — Трябва да тръгваме. Става по-студено. Реката ще замръзне и няма да можем да отплаваме на юг.
— Нека замръзне — казвам му. — Днес не отплаваме. Днес маршируваме.
Част IV: Шер Джиннаат
Глава 51
Нощодател
Години наред бушувах. Села изгаряха. Кервали изчезваха. Семейства биваха избити. Но в крайна сметка хората бяха твърде много. Унищожих хиляди, а когато се обръщах, намирах още стотици.