Отмъщението щеше да отнеме години. Векове. И не можех да го направя сам. Трябваше да се възползвам от най-лошите черти на човечеството. Племенничество. Предразсъдъци. Алчност. И докато ги настройвах едни срещу други, трябваше да възстановя Звездата, далеч по-трудна задача. Защото тя се беше разпаднала, а парчетата й бяха разпръснати по ветровете. Всяко парче трябваше да бъде открито. Всяко върнато при мен с любов.
Първият човек, когото някога обикнах, беше Книжница. Хусани от Нава — това, което по-късно стана Навий. Тя носеше парче от Звездата като огърлица, изработена от покойния й съпруг. Детето й почина от треска, когато едва беше проговорило. Затова дойдох при нея като сираче, с червена коса и кафяви очи, борейки се със собствената си болка. Тя ме нарече свой син и ме кръсти Рошан.
Светлина.
Моето присъствие запълни празнина в нея. Тя ме обикна мигновено.
На мен ми отне повече време да я обикна. Макар да живеех в тялото на човешко дете, разумът ми си беше мой и не можех да забравя какво бяха сторили нейните хора на моите. Но тя успокояваше кошмарите ми и лекуваше раните ми. Нападаше лицето ми с целувки и ме прегръщаше толкова много, че започнах да жадувам за утехата на ръцете й.
Скоро след като дойдох при нея, научих се да я уважавам. А с времето я обикнах.
Тя ми даде огърлицата, след като й казах, че напускам дома, за да търся съдбата си. Цялата ми любов е с теб, обични ми сине. Това бяха думите й, когато постави огърлицата на врата ми, със сълзи в очите.
В този момент исках да се преобразя. Да й изкрещя, че някога бях обичан, но всички, които ме обичаха, вече ги няма. Че нейните хора не само откраднаха народа ми, но и името ми.
Единственият родител, когото някога имах, беше Маут, и неговата любов към мен беше вкоренена в дълга, който постави на раменете ми. Хусани ми предложи любовта на майка: яростна, където Маут беше трезвен, чиста, където Маут беше пресметлив.
И как аз, този, когото тя обичаше най-много, й се отплатих? Как благодарих на човека, който ми даде всичко, който ме научи на повече за любовта за няколко кратки години, отколкото бях научил през всичките си хилядолетия?
Изоставих я. След като взех огърлицата й, си тръгнах. Не се върнах.
Когато тя почина няколко години по-късно, почина нирбара — изоставена. Напусна този свят с името на осиновения си син на устните, без да знае къде е отишъл, дали е жив, или какво е направила, за да заслужи мълчанието му.
Тогава я оплаквах. И все още я оплаквам.
Като Племената, Моряците им不停п> имат свои ритуали за мъртвите. Като Племената, те започват да разбират, че срещу мен тези ритуали не означават нищо.
Дворецът на кралското семейство на Моряците е в руини около мен — както и голяма част от Адиса. Градът, който даде убежище на враговете ми, беше сринат от Керис Валерий. Хиляди души текат от нейните полета на смъртта в ръцете ми.
Маро все още се възстановява от раната, която Лайя му нанесе. Но аз улавям почти толкова духове, колкото и той. Душите на хората са непостоянни и тънки. Те идват при мен лесно. Почти доброволно.
— Градът е наш. — Керис върви предпазливо през руините на двореца, погледът й се закача за счупения стъклен купол, който някога се издигаше над трона от плавей на Ирманд. В нея има нещо собственическо. Това е нейният град. Нейният дворец. Продължение на нейната Империя. Точно както обещах.
Тя е опръскана с кръвта на храбрите войници на Марин, никой от които не може да се мери с нейната жестокост. — Преди да я убия, Никла вдигна бялото знаме…
Хвърлям й унищожителен поглед и тя свежда глава, едва укротена. — Господарю — добавя.
— Адиса е паднал град — казвам й. — Но Моряците не са сломен народ. Мнозина в града избягаха. Колко са мъртвите?
— Повече от дванадесет хиляди, господарю.
Още, шепне Морето в съзнанието ми. Още.
Обръщам поглед към моя лейтенант. — Какво те тревожи, Керис?
— Трябваше да убия детето. — Тя пристъпва от крак на крак, ботушите й хрущят върху разноцветното стъкло на купола. — Закариас.
— Имаше възможност. Защо не го направи?
— Имах нужда от него — казва тя. — За да прилъжа Кървавия гарван. Но докато го държах, си спомних за Иляс.
— Няма слабост в това да си спомняш за детето си — казвам й. — Слабостта е в отричането. Какво почувства?
Керис мълчи дълго и макар да е зряла жена, за миг изглежда като детето, което беше някога. Предполагам, че за мен всички те са деца.