Тя стиска дръжката на окървавения си ятаган.
— Няма значение…
Но аз не й позволявам да се отвърне, защото слабостта трябва да излезе, за да не гнои в нея.
— Когато видиш сина си отново, ще можеш ли да направиш онова, което трябва?
— Видях го отново — казва тя. — В Айш. Беше… различен. Но същият. Валерий. — Тя изрича името без емоция. Дълго не говорим.
— Не знам — казва накрая, — дали ще мога да направя онова, което трябва.
Едно от уменията на хората е да изненадват, дори след хилядолетия познание за тях. Тя среща пламенните ми очи, защото от всички същества, които ходят по тази земя, само Керис Валерий никога не е отстъпвала пред погледа ми. Най-мрачните й мигове са далеч зад нея.
— Има неща, които не умират. Без значение колко остриета забием в тях — казва тя.
— Наистина, Керис. — Знам го по-добре от всеки.
Гледаме към горящия град. Бяло знаме виси отпуснато в неподвижния въздух. Морето се раздвижва, гладно. Още.
Хиляди са мъртви. Толкова много страдание.
Но не е достатъчно.
Глава 52
Лайя
Напускаме племенната пустиня и навлизаме в тревните равнини на южната Империя. Тази област е слабо населена, така че ни е лесно да стоим далеч от села и гарнизони. Около три седмици след като потеглихме, пъстрият хоризонт се сгъстява в маса от заплетени зелени клони.
— Мястото на чакането. Няма много да пътуваме, Лайя. — Дарин говори до мен. Закрих го, така че конят му изглежда без ездач — нещо, на което конят протестира с енергично клатене на главата и гневни пръхтения. Елиас, яздещ пред нас, също е невидим, макар да чувам равномерния шепот на разговора му с Джанс Артурия.
Наоколо оръжията и бронята са прибрани. Много от бойците пътуват в каруците, докато конете им носят припаси вместо ездачи. Пясъчните ифрити утаяват праха от кервани, за да не се забелязва отдалеч, а вятърните ифрити примамват облаци над нас, за да ни прикрият допълнително. Джин би трябвало да се приближи много, за да разбере, че това е армия, а според ифритите няма такива наоколо.
— Щом влезем — казва Дарин, — Душеловецът каза, че няма да има нужда от невидимост.
— Защото няма да можем да се скрием от него — отвръщам. Рехмат искаше да засили магията ми, като се слее с мен. Но изтощена, както съм от криенето на толкова много от нас толкова дълго, не мога да понеса отново да я имам в съзнанието си. Чувствам го твърде натрапчиво.
— Не се тревожи за криенето от него — казва Дарин. — Стигнахме дотук, нали? Няма и следа от онези огнени копелета.
Мога да предложа само слаба усмивка. Страхът пламва в костите ми. Стар враг, спътник от детството ми. Страх от онова, което предстои. Страх от това, което ни очаква сред онези дървета. Страх, че всичко, което Племената и Книжниците преживяха, беше само предшественик на нещо по-лошо.
— Аз съм с теб, Лайя. — Рехмат ми даде пространство, усещайки недоверието ми. Нейната слънчева фигура се носи до мен, непоколебима въпреки вятъра. — Когато той дойде, няма да те оставя.
Кимвам, но все още не й вярвам. Защото трябва да убия Нощодателя, а някога тя го е обичала.
Любов. Винаги се връщам към тази дума. Дарин отиде в затвора заради любов. Елиас се отказа от бъдещето си заради любов. Нощодател търси отмъщение заради любов.
Но, разтърсвам се от унинието си, любовта е причината, поради която все още живея. Затова, когато гледам Елиас, не виждам Маската или Душеловеца, независимо как той иска да го виждам. Любовта е причината, поради която Кървавият гарван се съгласи да поведе армията си на стотици мили, за да ни подкрепи, вместо да открадне Империята на Комендантката изпод нея.
Макар че любовта няма да ми помогне, ако не разполагам с историята на Нощодателя. С Мястото на чакането само на ден път, времето ни изтича. Отвеждам коня си настрана, за да изчакам каруцата на Мами Рила. Шан я управлява, а тя седи до него, с затворени очи, мърморейки.
— Още не, дете — казва, когато се изравнявам с нея, някак усещайки присъствието ми.
— Нямаме много време.
Когато отваря очите си, белтъците им са зачервени, сякаш не е спала с дни. Дълбок кладенец от мрак ме зове от погледа й и изведнъж ми се завива свят, хващам юздите на коня си, за да не падна. Едва когато тя извръща поглед, се връщам към себе си.
— Още не.
— Трябва да е скоро — казвам й. — В мига, в който влезем в тази гора, той ще разбере. И ще дойде за нас.
Мами наблюдава дърветата пред нас, сякаш току-що ги е забелязала.
— Ела при мен в най-тъмния час на нощта — казва тя. — Когато звездите спят. Ела и чуй Разказа. — Тя набляга на последната дума, сякаш е нещо самостоятелно, и отново затваря очи. — Макар да не знам каква полза ще ти донесе.