«««
Рехмат ме събужда от дълбок сън малко след полунощ. Една дебела полумесечина оцветява мъртвата трева в синьо и осветява пътя ми към каруцата на Мами. Въпреки че виждам ясно пътеката, стъпките ми са тежки. Умолявах Мами за историята. Но сега, когато дойде време да я чуя, не знам дали искам.
На път срещам Елиас на пост, обикалящ периметъра на лагера. Цялото му тяло се променя, когато се приближавам, но не с онази напрегнатост, която имаше, когато вървях с него през Мястото на чакането. Това е различно. Той не е наранено създание, избягващо допира ми. Вместо това напрежението му е като струна на уд, копнееща да бъде засвирена.
— Кървавият гарван ще е тук до зори. — Той държи вниманието си фиксирано върху хълмовете на Империята. — Няма да ни отнеме повече от четири дни, за да стигнем до джиновата горичка.
Гората изглежда заплетена и непроходима, но Елиас усеща скептицизма ми. — Гората ще се отвори за нас — казва той. — А джиновата горичка ще ни приеме.
Потръпвам, когато си помисля за това място. Рехмат го мрази, както аз мразех Кауф, защото там нейният народ страда. Но аз го мразя заради онова, което научих там. Какво видях и чух: майка ми, убиваща баща ми и сестра ми, за да им спести мъченията от ръцете на Керис. Песента на майка ми и звукът на нейното престъпление. Тихото пропукване на прекършени животи, на нейното сърце, разрушено.
Все още чувам този звук в кошмарите си. Достатъчно често, за да не го забравя. Достатъчно често, за да се спотайва в дъното на съзнанието ми.
— Върни се — казва Елиас, и излизам от спомените си, поглеждам надолу изненадано, защото ръката му е преплетена с моята.
— Аз съм с теб, Лайя — казва той. Той ми каза тези думи, когато бягахме от Блекклиф, преди цяла вечност, струва ми се.
— Наистина ли? — прошепвам, защото макар да исках това, страх ме е да му се доверя. Страх ме е, че отново ще се отдръпне.
Той прибира кичур коса от лицето ми. Един прост жест, който ме подпалва. — Опитвам се.
Пространството между нас е твърде голямо, затова пристъпвам по-близо. — Защо?
— Защото… — Гласът му е тих и ние сме близо до… нещо. Небеса, знам какво, но просто искам да стигнем дотам. — Защото ти си… ти си моята…
Тогава главата му рязко се вдига и той отстъпва назад, с тъжна полуусмивка на лицето. — А, някой те чака.
Оглеждам се и забелязвам Мами да изчезва зад близката каруца. Вътрешно проклинам.
— Един ден — казвам на Елиас, — няма да ни прекъснат. И очаквам да довършиш това изречение.
Когато стигам до каруцата на Мами, оставям мислите за Елиас настрана. Защото не познатата, любяща Мами Рила ме чака, а Кехани на Племе Сайф. Тя носи пурпурни одежди с ръкави-камбани и строго деколте. Те са ръчно избродирани в десетина нюанса на зелено и сребърно, с кант от малки огледалца. Гъстата й коса е разпусната и се вие великолепно около раменете й, полунощен ореол.
Без дума, тя ми прави знак да я последвам. Обръщам се назад към лагера, притеснена, че може да е видим отвисоко, но вятърните ифрити са примамили гъста мъгла, за да го скрият.
— Върви — прошепва Рехмат. — Безопасни са.
Мами Рила и аз се изкачваме по хълм, забулен в мъгла. Когато стигаме върха, тя ми посочва да седна на влажната трева и се настанява срещу мен. Не виждам лагера оттук. Не виждам нищо освен Мами.
— Разказът живее в мен сега, Лайя от Сера — казва тя. — Той е различен от всички, които съм разказвала. Променена съм. Но не се бой. Защото ще се върна.
Очите й избледняват до бяло и тя хваща ръцете ми. Гласът й се задълбочава, превръщайки се от нежен звън в ръмжене от самото сърце на земята.
— Събудих се в блясъка на един млад свят — казва тя, и аз съм завладяна. — Когато човекът знаеше за лов, но не и за обработка на земята, за камък, но не и за стомана. Миришеше на дъжд и пръст, и живот. Миришеше на надежда.
— Стани, възлюбени.
През следващите няколко часа не седя с Мами, а с Нощодателя. Не съм в Империята, а дълбоко в Мястото на чакането, а после в земи далеч отвъд. Не съм запленена от историята на създание, което едва започвам да разбирам. Аз съм той.
Научавам за неговото създаване, неговото обучение, неговата самота. За връзката му с хората и дълбоката му любов към народа му. Откривам Рехмат такава, каквато е била в живота, яростна скитаща поетеса. Когато споменават Каин — когато Мами говори за онова, което той и Книжниците са сторили — горя от омраза. И когато чувам за отмъщението на Нощодателя, за любовта му към Хусани, сърцето ми се къса.