— Тогава я оплаквах. И все още я оплаквам.
Толкова внезапно, колкото започна, Разказът свършва. Очите на Мами потъмняват до познатото кафяво и когато проговаря, го прави с гласа си.
— Свърши — казва тя.
— Не. — Спирам я да не стане. — Не може да е свършило. Трябва да има още нещо. Нещо за… за косата, или кога е най-слаб. Нещо повече за него.
Мами свежда глава. — Това е всичко, което мракът ми даде, любов моя — казва тя. — Ще трябва да е достатъчно.
Но не е. Вече знам, че не е.
Глава 53
Ловецът на души
Кървавият гарван и нейната армия се приближават от север, през равнините, които се простират пред Мястото на изчакването. Когато тътнежът на копитата става оглушителен, а миризмата на коне и хора — непреодолима, Гарванът вдига юмрук и забавя войските си до пълно спиране.
Вятърът вие из равнините, а двете армии се взират една в друга. Вярно е, че сред войските на Кървавия гарван има и Книжници. Но Воините са много повече, а Племената са видели как хората им биват унищожавани от Воините.
Гарванът слиза от коня си и се приближава. Магията ми, макар и слаба, се надига и аз усещам какво носи в себе си тя. Любов. Радост. Тъга. И докато гледа към Мами, дълбок кладенец от самоомраза.
Предупреждението на Маут отеква в съзнанието ми. Твоят дълг не е към живите. Твоят дълг не е към теб самия. Твоят дълг е към мъртвите, дори ако това ще счупи света.
Но когато поглеждам голото, белязвано лице на Кървавия гарван, миналото ме завладява. Тя не е просто Гарванът. Тя е Хелене Артурия. Приятелка. Воин. Съратник в битките. Заедно сме извършвали насилие. Заедно сме оцелявали. Спасили сме се един друг от смърт, лудост и самота през онези дълги години в Блекклиф.
Да не я виждам улесняваше игнорирането на спомените, които Каин ми даде. Сега, когато стои пред мен, тези спомени ме удрят като една от нейните атаки с ятаган — бързи и болезнени.
— Здравей, Гарване.
— Здравей, Бану ал-Маут. — Гледаме се внимателно, предпазливи като два орела, срещнали се над мъртва антилопа.
Тогава тя повдига вежда към мен. — Не искаше да започнеш без мен?
— По-скоро не исках да те слушам как се оплакваш за това.
Колективно издишване от двете страни, след което всички слизат от конете и се поздравяват. Лайя минава покрай мен и прегръща Гарвана.
— Къде е любимият ми тиранин? — пита Лайя, но внимателно, защото вестите за смъртта на Ливия вече са стигнали до нас чрез уайтите. Сянка преминава по лицето на Гарвана.
— Закариас е в сигурна къща — казва тя, — с Тас, чичо Декс и пълен отряд Маски. Реших, че е по-мъдро, отколкото да го доведа тук. — Под очите й се виждат розови сенки. — Още една война. Ще свърши ли някога, Ловецо на души? Или това ще бъде наследството, което ще оставя на племенника си?
Нямам отговор за нея, а тя се обръща да поздрави Дарин. Лайя търси Муса, поставяйки ръка на лицето на висшия Книжник, като говори тихо с онази нейна сладка усмивка. Макар преди миг да нямах нищо против този мъж, изведнъж лицето му ми се струва дразнещо. Лайя ме забелязва и се усмихва.
— За бога, Ловецо на души — казва тя, докато Муса се отдалечава. — Това ревност ли е?
— Искаш ли да е? — Спри, казвам си. Глупако. Но старият аз, който с всеки изминал ден става все по-дързък, заглушава този глас.
— Все още флиртуваш в неподходящи моменти, както виждам. — Силни ръце ме обръщат. Дядо ми, Куин Валерий, оглежда редиците от Племената зад мен. Ако високомерието можеше да изсуши, и двете армии щяха да се превърнат в прах. — Поне водиш армия. И си добър в това, бих се обзаложил. В кръвта ти е.
Докато срещам сивите му очи, огледало на моите, обмислям да се отдръпна. Предстои ни битка, и дори да победим, ще трябва да се върна при духовете и да забравя всички тези лица отново. Дори ако убедя джиновете да се върнат като Ловци на души, Маут ясно каза, че това няма да ми донесе свобода.
Но дядо ме придърпва в мечешка прегръдка, едва не счупвайки ребрата ми.
— Липсваше ми, момчето ми — казва той, и ръцете ми се вдигат, защото има утеха в прегръдката на един от малкото хора, които познавам и са по-големи от мен. По-силни от мен.
— И ти ми липсваше, дядо.
— Добре. — Кървавият гарван се отдръпва от Мами. Лицето й е поразено от това, което Мами й е казала, но тя се съвзема. — Как смяташ да преведеш близо десет хиляди войници, заедно с конете, каруците и запасите им, през това? — Кимва към гъстата гора.
— Преминаването през нея не е проблемът — казвам. — Проблемът е какво ще се случи, когато сме вътре. — Поглеждам зад нея към огромния й обоз със запаси. — Донесохте ли солта?