Направи нещо, Гарване. Но какво? Да я отвлека? Да убия стражите й? Трябва да осигуря договор, а не да започна война.
Кървави, горящи адове. Казах на Ливия да изпрати дипломат. Авитас Харпър щеше да е идеален. Тя можеше да го изпрати в Марин и да ме остави в Делфиниум. Щях да мога да се съсредоточа върху Гримар и Каркауните. И щях да съм свободна от Харпър и от лудешкото желание, което замъглява ума ми и оплита думите ми всеки път, когато е наблизо.
Но не. Кралското семейство на Маринерите трябва да говори с някой, който се е бил в Антиум, каза Ливия. Някой, който знае какво прави Гримар там.
Само мисълта за това кара кръвта ми да кипне. Преди четири седмици Гримар устрои засада на снабдителен керван, пътуващ за Делфиниум. Замени храната с крайници на Воини и Книжници — отсечени по време на неговите кървави ритуали. Един от хората му се беше скрил в кервана и се опита да ми устрои засада, крещейки: Ик тачк морт фид иникант фи! Разпрах го, преди да получа превод.
Когато Патрите на Делфиниум научиха за инцидента, бяха ужасени. Подкрепата им отслабва, дори докато Каркауните опустошават столицата ми. Този съюз ни е нужен.
И ето ме тук, стоя на три метра от коронната принцеса на Марин, дръзка като пристанищна курва от Навий. Нямам бойни доспехи. Нямам маска. Само открадната униформа и белязанoто ми лице.
Принцесата не влиза в стаята. Вместо това се взира в рибите, мидите и папратите, изрязани върху вратата, сякаш никога не ги е виждала преди. За миг изглежда паникьосана.
Мисълта да властвам над Воините като императрица — и да бъда подложена на политиката и очакванията на такава позиция — ме кара да се чувствам зле. Може би Никла изпитва същото.
Един от стражите на Никла се покашля. Половината от стражите, които видях тук, са жени — нещо, от което Империята може да се възползва повече. Тази стража също е жена, висока, с орлово лице, тъмна кожа и твърд глас .
— Ваше Височество. Беше дълъг ден. Може би управителят ви може да направи извиненията ви.
— Превишаваш правата си, лейтенант Елейба. — Раменете на Никла се втвърдяват. — Възстанових те в гвардията по настояване на баща ми. Не...
Никла се обръща, докато говори — и ме забелязва. — Ти — казва тя. — Не те познавам...
Не убивай проклетите стражи, Гарване. Договор, не война. Нахвърлям се върху принцесата и тя се спъва назад, краката й се заплитат в подгъва на роклята й. Преди защитниците й да успеят да извикат, кинжалът ми е в ръката ми. Забивам го, с дръжката напред, в слепоочието на първия страж, поваляйки го.
Докато той пада, грабвам копието му и завъртам дръжката му в лицето на стража зад мен. Удовлетворяващ удар ми казва, че съм уцелила целта. Забивам копието между дръжките на вратите на трапезарията, така че стражите и придворните вътре да не могат да излязат.
Един от войниците, Елейба, се втурва с принцесата, крещейки за помощ. Третият страж е върху мен сега, но аз я обезоръжавам и я удрям с плоската част на ятагана й. Преди тя да падне на пода, вече съм хвърлила нож към бягащата Елейба.
Той се забива в рамото й и тя се олюлява, почти падайки.
— Бягай, принцесо! — извиква тя. Но аз съм твърде бърза и за двете. Забелязвам врата. Според картата, която Муса ме накара да запомня, тя води до малка зала за срещи. Подкарвам Никла и Елейба към нея.
— Вътре. — Кимвам към вратата. Елейба ми ръмжи, но аз фиксирам погледа си върху принцесата.
— Знаеш ли коя съм?
Тя присвива очи и кимва.
— Тогава знаеш, че ако исках да те убия, щях да го направя. Не съм тук, за да те нараня. Искам само да говоря. Кажи на стражата си да се откаже.
— Първо смърт — изръмжава Елейба. — Принцесо, вървете...
Финтирам, че ще пусна ятагана, и в мига, когато погледът на Елейба се спуска към него, я удрям право в лицето. Тя пада като камък.
— Вътре. — Насочвам ятагана към гърлото на Никла. Войници вече гърмят по коридора към нас. — Сега, принцесо.
Тя оголва зъби, но отстъпва в залата. Заключвам вратата и игнорирам виковете, които се приближават.
Обръщам ятагана и й го подавам. — Знак за добра воля. Както казах, искам само да говоря.
Никла взема оръжието с бързината на някой, обучен да борави с острие — и опира върха му в гърлото ми. Отдалеч се чуват алармени звънци. Стражите й скоро ще разбият вратата.
— Е, момиче — казва тя. — Какво би могла да ми каже Кървавия гарван на един претендент?
— Знам, че Керис е тук за съюз, но не можеш да й вярваш — казвам. — Тя предаде цял град от собствените си цивилни, за да стане императрица. Десетки хиляди, оставени на милостта на Каркауните заради нейната жажда за власт.