Лайя е много по-търпелива с мен, отколкото бях аз с тази жарава. Но ми е трудно да се отворя към нея. Защото, ако оцелеем след всичко, което предстои, ще се върна в Мястото на изчакването. Ще я забравя.
Или може би не. Може би споменът за нея ще ме преследва по-лошо от всеки дух, дори когато тя се върне в света на живите и изгради живот сама или с някой друг. Мисълта ме докарва опасно близо до отчаяние.
Всичко, което мога да направя, е да я потисна. Три дни, докато маршируваме през гората, се фокусирам върху това да запомня музиката на смеха й, поезията на тялото й. Наслаждавам се на всяко докосване и всеки поглед.
Докато на третата нощ не се чувствам принуден да я потърся. Трябва поне да опитам, за няколко мига, да оставя Ловеца на души настрана и да позволя на Елиас Валерий да проговори.
Когато луната е високо, се измъквам от палатката си и се отправям към Племе Сайф, където Лайя обикновено спи. Огньовете горят слабо, и освен Мами Рила, Племето е в покой. Кехани ме забелязва. Тя се усмихва леко, след което кимва към своята каруца.
Вътре свети фенер, а силуетът на Лайя минава покрай прозореца. Сърцето ми бие по-бързо. Какво ще й кажа? Липсваш ми. Съжалявам. Иска ми се…
Не довършвам мисълта. Защото изведнъж космите на тила ми настръхват.
Почти преди да осъзная усещането, вече съм извадил ятаганите си и се обръщам към гората, където нещо се движи гъвкаво сред дървета. Духове? Не — мъгла, ниска и зловонна, пълзи бавно към армията.
Над нас вятърните ифрити изпищяват в предупреждение, внезапните им викове предизвикват трепет в спящия лагер.
— Джинове! крещят те. — Джиновете дойдоха!
Мигновено издавам заповеди, докато Мами събужда Племената, а Кървавият гарван вика за допълнителни стражи, за да защитят ценния ни запас от сол. Часовоите вече са насочили стрели, поръсени със сол, а армията се строява по периметъра на лагера бързо, с оръжия в ръце.
Но джиновете не нападат с огън. Нито се спускат от небето. Оръжието им по избор изглежда е мъглата. Възклицания на страх отекват сред редиците, докато войниците се опитват да отблъснат мъглата. Тя се вие около тях, скривайки нещо злобно и хитро.
Лайя излиза от каруцата, с коса в ръка. — Елиас? Какво става?
— Урайти — казвам й, преди да извикам предупреждението. — Урайти! Извадете ятаганите. Отсечете им главите!
— Най-после нещо за убиване. — Дядо излиза с широки крачки от центъра на лагера. — Започваше да ми става скучно. Елиас, момчето ми…
Но не чувам останалото. Мъглата се сгъстява, заглушавайки звука, замъглявайки зрението. Сърцето ми се свива. Мами Рила е наблизо, и Шан. Гарванът и Авитас. Афия, Гибран и толкова много други. Всички тези хора, за които ме е грижа, със смъртта, дишаща във вратовете им.
Може би трябва да се ядосам на себе си, че позволявам на емоциите да ме управляват. Но няма смисъл. Не съжалявам за времето, прекарано със семейството ми, с приятелите ми.
Урайтите нападат, и викове отекват, изкривени от мъглата. Вдигам остриетата си. Картата в главата ми ми показва къде са урайтите, и аз позволявам на бойния гняв да ме завладее, разкъсвайки ги. Торнадо от звук вие около мен, докато отсичам главите им, като се уверявам, че нито един не се приближава до Лайя или дядо, Гарвана или Авитас, Мами или Шан.
Тогава мъглата се раздвижва и променя, придобивайки трептящ оранжев оттенък. Огън прелита над главите ни. Отдръпвам се от мъглата, докато мога да виждам и чувам по-ясно.
— Защитете каруците със запаси! — извиквам, защото ако нямаме храна, няма значение дали ще стигнем до гората на джиновете утре. Ще умрем от глад там.
Кървавият гарван се появява до мен. — Ловецо на души. Не можем да видим проклетия враг. Как да…
— Можем да ги спрем. — Усещам група джинове, движещи се точно отвъд линията на урайтите. — Ела.
Тя ме следва в гъстите от мъгла дървета южно от лагера, ятаганите й пеят във въздуха, когато урайтите се приближават. Тя отсича главите им с лекота, и аз я поглеждам, спомняйки си как се бихме по време на Второто изпитание.
— Подобрила си се.
— Ти си загубил форма. — Усмивката й е добре дошла искра на веселие в мрака. — Дай ми момент. Ако джиновете са наблизо, трябва да поръся остриетата със сол.
Разбира се. Тя иска да убие джиновете или поне да ги нарани. Аз планирах да ги уплаша — и да ги накарам да вземат урайтите със себе си. Не мога да позволя на Гарвана да нарани джиновете. Не когато обещах на Маут, че ще намеря начин да ги върна като Ловци на души.