— А ние какво направихме на джиновете първо?
— Това бяха проклетите Книжници! — Бутам го в гърдите, после се свивам, защото е все едно да блъсна камък. — Воините...
— Подтискат Книжниците от половин хилядолетие — казва Ловецът на души. — Смазват ги, поробват ги и ги избиват масово...
— Това бяха Марк и Комендантката...
— Права си — казва той. — Ти беше твърде заета да ме преследваш. Голяма заплаха за Империята, нали? Един самотен мъж, бягащ за живота си, опитващ се да помогне на приятел.
Отварям уста. После я затварям.
— Винаги има причина нещо да не е по наша вина. — Той отблъсква острието ми сега, а аз не го спирам. — Разбирам защо не искаш да поемеш отговорност за престъпленията на Воините. Аз също не искам. Твърде много боли. Небеса, нещата, които съм извършил. — Той поглежда ръцете си. — Не мисля, че някога ще намеря покой с това. Но мога да бъда по-добър.
— Как? — питам. — Говорих с Мами, знаеш. Аз... — Не исках. Срамувах се. Но се накарах да отида при нея. Накарах се да поискам прошка за това, че я затворих нея и племето й, когато преследвах Елиас. И се накарах да си тръгна, когато тя отказа да ми я даде. — Как човек преодолява толкова големи грехове?
По странен начин осъзнавам, че му задавам въпрос, който си задавам от онзи момент в тунела, когато се озовах да гледам мъртво дете.
— Небеса, ако знаех — казва той. — Аз съм толкова изгубен, колкото и ти, Гарване. Империята ни обучи. Тя ни направи такива, каквито сме. Но в един момент ти го прие. Не всеки го прави. Помниш ли... помниш ли Тави?
Рязко вдигам глава. Това е стар спомен, който не ми харесва. Спомен за приятел, загубен, когато бяхме Петици. Тави се пожертва за мен и Елиас — и за група Книжници, които щяха да загинат, ако не беше неговата смелост.
— Тави беше първият човек, когото познах, отхвърлил идеята, че трябва да бъдем това, което Империята иска от нас — казва Ловецът на души. — Не го разбрах напълно до Четвъртото изпитание. Понякога е по-добре да умреш, отколкото да живееш като чудовище.
Той хваща ръката ми и аз потръпвам. Очаквах кожата му да е студена, но той втрива топлина в пръстите ми.
— Трябва да се бием — казва той. — Трябва да дадем шанс на Лайя да убие Нощодателя. Но не е нужно да бъдем чудовища. Не е нужно да повтаряме грешките на онези преди нас. Показах милост към джиновете. Може би и те ще покажат милост. Може би, когато видят какво възнамерява Нощодателят, ще си спомнят този момент.
Мисля за думите му през целия път обратно до лагера. Призраците се оттеглиха и макар войските да са в известно безредие, редът бързо се възстановява.
— Най-малко двеста мъртви от силите на Воините — намира ме Харпър, когато се връщам. — Още триста от Племената. Афия е ранена, Лайя също.
Проклети небеса. Петстотин мъртви от десет хиляди не е малко число. Не и когато ще се изправим срещу армия, три пъти по-голяма от нашата.
Погребваме мъртвите бързо. Лайя разпределя ранените, и след няколко часа отново сме на път. Ловецът на души задава изтощително темпо, но аз се взирам в солдатите си, предизвиквайки ги да се оплачат. Те не го правят. Никой не иска да бъде хванат отново на пътя.
— Ще стигнем до джиновата горичка до пладне — казва Ловецът на души на мен и Куин, докато водим колоната през тъмнината преди зазоряване. — Джиновете я мразят. Няма да се приближат. Поне не веднага.
— Бану ал-Маут. — Появява се вятърен ифрит и аз се напрегвам да чуя думите й. — Армията на Нощодателя е точно на изток от нас, отвъд реката. Ще достигнат горичката до зори утре.
— Невъзможно — изръмжава Куин. — Не могат да се движат толкова бързо.
— Могат с неговата магия — казва Ловецът на души. — Така стигнаха до Марин след земите на Племената. Ще имаме само един ден да се подготвим. Колко бързо сапьорите могат да вдигнат требушетите, Гарване?
— Няколко часа, според Анканийците — казвам. — Макар че — вдигам вежди към него — изненадана съм, че искаш да ги използваме.
— Ще използваме военните машини за възпиране — думите му са железни. — Не за убиване.
Прехапвам устни, опитвайки се да скрия раздразнението си. Възпирането на джиновете няма да е достатъчно. И ако това е манталитетът, с който влизаме в битка, ще загубим.
— Той не е глупак, Гарване — Харпър, яздещ от другата ми страна, поглежда към полубрата си. — Доверявай му се.
— Комендантката е тази, на която, по дяволите, не вярвам — казвам. — Тази вещица ще намери начин да използва това срещу нас. Трябва ни нещо срещу нея. Мислех си — обръщам се обратно към Ловецът на души — за това, което каза, че не е нужно да повтаряме грешките на онези преди нас.