Той ме поглежда накриво. — И?
— И Воините, които следват Керис, не го правят, защото обичат своята императрица. — Устата ми се изкривява около думата. — Следват я, защото се страхуват от нея. И защото тя печели.
— Искаш да я убиеш.
— Тя ще го предвиди — казвам. — Готвачката познаваше Комендантката по-добре от всеки. Тя каза на Лайя да научи историята на Керис. Каза, че ако разберем историята й, ще разберем и как да я спрем. Дори каза на Лайя да пита Муса за това — но той не знаеше много. Никой не знае пълната история на Керис. Никой жив, де.
Ловецът на души улавя смисъла ми и придърпва коня си, изчаквайки Куин да се отдалечи от слуха ни. — Няма да призова Карина, за да я разпитваш — казва той. — Моята задача е да преведа духовете. Не да ги измъчвам.
— Искам само да говоря с нея — казвам. — И ако тя не иска да говори с мен, добре.
Ловецът на души се размърдва на седлото си, неспокоен. — Няма да я призова за теб — казва той. — Но... — Той поглежда към дърветата, чиито върхове вече се виждат с наближаването на зората. — Тя е любопитна към теб. Видях я да те наблюдава. Мисля, че й напомняш на дъщеря й.
Отдръпвам се при мисълта, че напомням на някого за Керис проклетата Валерий, но Ловецът на души продължава.
— Любопитството й може да е предимство, Гарване. Карина не е погледнала нито един друг жив човек тук. Дори собствения си съпруг, когото, предполагам, е обичала. Ще трябва да бъдеш внимателна. Търпелива. Без резки движения. Остави я да говори. Но й предложи нещо, за което да говори. Намери течаща вода. Тя я харесва. И изчакай нощта. Духовете предпочитат тъмнината. Последно...
Той обръща сивите си очи към мен, и те са ледени и строги, погледът на Ловец на души, отправящ предупреждение. — Тя нарича Керис миличка. Помни я като дете. Да знае какво е станала Керис, би я разстроило.
С часове обмислям какво да кажа на духа. Докато измисля, слънцето е високо и войските мърморят от изтощение. Пътят се извива нагоре през гъста горичка от дървета, преди да се изравни в широка, белязана равнина.
— Джиновата горичка — информира ни Ловецът на души.
Тя се простира на акра, равна като Големите пустини, с само по някое изгоряло дърво, нарушаващо празния простор. В центъра, голям мъртъв тис простира овъглените си клони към небето, с верига, висяща от най-ниския клон.
— Усеща се като обитавана от духове — Лайя потръпва, докато подканяме неохотните си коне да излязат на полето.
— Обитавана е от духове — казва Ловецът на души. — Но е достатъчно голяма за армията. И — той кима към долина, видима отвъд ръба на горичката — там лежи Шер Джинаат. Градът на джиновете. Това е най-доброто, най-лесно защитимо място, от което можем да започнем атака.
Слизам от коня и тръгвам към ръба. Той се спуска рязко надолу на десетина фута.
— Можем да разположим копиеносците си тук — Ловецът на души застава до мен и ние оглеждаме долината. Тя е огромна, оградена от реката на изток и юг и гора на запад. — После стрелците и катапултите.
— Не е в стила на Керис да атакува отдолу — казвам. Въпреки слънцето, греещото над мен, долината е забулена в гъста мъгла, подобна на онази, която се промъкна в лагера ни снощи. — Не е в стила й да ни дава каквото и да било предимство. Дори ако силите й са повече от нашите.
— Тя има джини — казва Ловецът на души. — Те ще донесат огън, за да унищожат копиеносците и требушетите. Ще бъде грозна битка, Гарване. Всичко, което правим, е да спечелим време за Лайя.
— През всичките ни години в Блекклиф — казвам, — никога не съм си представяла, че ще извадим мечовете така. Да отблъскваме старата си учителка, докато една Книжница преследва джин.
— Няма друг, когото бих предпочел да ми пази гърба, Кървави гарване — казва той, и в гласа му има ярост, която кара сърцето ми да се свие, напомняйки ми за всичко, което сме преживели. — Никой друг.
Шатрите се издигат, конете се завързват, огньовете се запалват и се копаят тоалетни. Когато става ясно, че всичко е под контрол, се отскубвам от военните приготовления и се отправям към дърветата.
Тръгвам на север, далеч от Шер Джинаат и джиновата горичка. Пролетта е дошла в гората, и зеленото на безкрайните борове е нарушено от розово обвити клони на случайно срещано дърво Тала. На час от лагера стигам до малък поток. Сядам. И после пея.
Това е тиха песен, защото не искам да привлека вниманието на същества, които ще ме наранят. Песента е за изцеление. За майки и дъщери. За моята собствена майка и нейната тиха любов, която ме обливаше като слънчевите лъчи, докато беше жива.
Лек полъх срещу врата ми. Вече не съм сама.
Много бавно се обръщам и затавам дъх. Ето я, тънка като сянка, точно както каза Ловецът на души. Тя ме наблюдава и аз не говоря.