— Миличката ми е наблизо — прошепва тя. — Но не мога да я достигна. Знаеш ли как мога да стигна до нея?
Предупреждението на Елиас отеква в ума ми. — Знам за твоята миличка — казвам. — Но... тя е малко... малко по-различна.
— Има само една миличка — звучи гневно Карина. — Моята миличка. Моето малко съкровище.
— Разкажи ми за нея — казвам. — Разкажи ми за твоята миличка.
Карина се обръща, сякаш да си тръгне, и аз си спомням какво каза Ловецът на души. Да бъда търпелива. Да й предложа нещо, за което да говори.
— Искам само да ти помогна да стигнеш до нея — казвам. — Моята... майка ми я няма. — Сърцето ми се свива от скръб, емоция, която ме преследва твърде дълго. Емоция, която мразя да си позволя да почувствам. — Сестрите ми също — казвам. — Баща ми. Знам какво е загуба. Знам какво е болка.
— Да — Карина се обръща обратно, накланяйки призрачната си глава. — Усещам го в теб, както го усещам в другия.
— Другия? — Посягам към ятагана си, и движението стряска Карина. Тя се отдръпва назад, а аз вдигам ръце, запазвайки гласа си тих. — Какъв... какъв друг? С кого още си говорила?
— Дух. — Карина се плъзга покрай мен, и ми се струва, че усещам ръцете й по косата ми. — Обсебен като теб.
Тя се премества зад мен сега, и аз се страхувам да помръдна, притеснена, че когато погледна, тя ще е изчезнала. Но тя се връща, носейки се пред лицето ми.
— Ела, малка счупена птичко — прошепва тя. — Върви с мен. Ще те заведа при другия дух. Ще ти разкажа за моята миличка.
Глава 55
Лайя
— Яла ли си вече? —
Дарин ме намира сред хората от Племената, където се грижа за онези, които все още се борят с раните си от нападението на призраците. Аубарит току-що се присъедини към мен, нейното вродено разбиране за тялото я прави отличен партньор. Поглеждам към брат си, замаяна. Не съм имала време да ям. Не съм имала време за нищо, освен да се опитвам да помогна на ранените.
— Не е яла. Нито пък аз. — Муса, с дългата си коса, прибрана на кок на върха на главата, носи моите принадлежности — най-вече за да раздразни хубавата Воинка, беше се изсмял наум.
— Хайде, и двамата. — Аубарит взема чантата ми от Муса. — Работите от часове. Гибран ще ми помогне. — Тя хвърля поглед изпод миглите си към красивия млад мъж от Племената, който следва Дарин.
— Ах, млада любов — казва Муса, и аз го поглеждам, чудейки се дали ще видя горчивина в очите му. Но усмивката му сваля години от лицето му, което напоследък изглежда изпито и опустошено.
Дарин ни повежда с Муса към шатрата на Кървавия гарван. Тя е най-голямата в лагера и служи едновременно като команден център. Вътре Гарванът, Авитас и Елиас са събрани около централна маса със Спиро, Куин и няколко Воински Патри. Афия стои срещу тях, местейки камъни върху голяма карта.
Дарин се отправя направо към ъгъла на шатрата, където някой е подредил сушени плодове, пърленки и яхния от леща. Стомахът ми се надява обнадежден. Не помня кога за последно ядох.
Ловецът на души вдига поглед към мен, когато влизам, и за миг го отправя към Муса, преди да се върне към Гарвана.
— … катапултите няма да са готови до сутринта — казва тя. — И тъй като тогава ще пристигне вражеската армия, това не ни дава много време да разбием града.
— Не се опитваме да ги разбием — отвръща Елиас. — Искаме само джиновете в Шер Джиннаат да стоят на разстояние, докато Лайя стигне до Нощодателя. Ако поставим стрелци тук — той посочва на картата — покрай реката…
— Ревнува — прошепва Муса в ухото ми. — Повярвай ми.
— Не ревнува. — Преди си мислех, че може би е така. Но макар Елиас да е по-скоро себе си през последните дни, той все още държи дистанция. — Той е Ловецът на души и е тук в служба на мъртвите.
— Глупости. — Муса ме побутва. — Погледни го.
— Игнорира ме.
— Ах, ама ти си твърдоглава, аапан. — Муса ми хвърля раздразнен поглед, докато се отправяме към храната. — За да те игнорира, първо трябва да те забелязва. А той го прави. Съзнава всяко твое движение. Ако се спънеш точно сега…
В този момент Муса коварно подлага крак. Спъвам се и почти падам по лице, улавяйки се точно навреме. Още преди да се изправя, Ловецът на души протяга ръка, сякаш да ме хване от другия край на стаята. Кървавият гарван и Авитас Харпър си разменят погледи. Муса, междувременно, е уловил ръката ми и наблюдава сцената с доволна усмивка.
— Видя ли — казва той. — Казах ти… ау! — Той потръпва, когато забивам пръсти в ръката му с повече сила, отколкото е нужно.
— Той има битка за планиране, Муса — казвам. — Няма време за мен сега. Нито аз за него.