— Не съм родена вчера. Щях да съм глупачка, ако в ярвам на твоята императрица.
Зрението ми почервенява при тази дума. — Тя не е — изсъсквам — моята императрица. Тя е змия, и съюзът с нея е огромна грешка.
— Керис ми предлага договор, който ще спре нападенията на джиновете над селата на Маринерите — казва Никла. — Можеш ли да направиш същото?
— Аз... — Имам нужда от момент, за да помисля. Само един момент. Но острието ми пречи да дишам, камо ли да измисля решение на проблема на Никла. Всички трикове, които научих в часовете по реторика, изчезват от ума ми. Изведнъж ми се иска Елиас да беше тук. Той можеше да убеди дори камък да му даде вода.
— Хората на Керис извършват тези нападения — казвам. — Тя е в съюз с джиновете. Бихме могли да се борим с тях заедно.
— Ти и каква армия? — Никла се смее и сваля ятагана. Не защото е уморена. А защото вече не се страхува. — Имаш ли достатъчно храна, за да прекараш хората си през зимата? Ти си глупачка, Кървав гарван. Не мога да се боря с Керис и нейните свръхестествени съюзници. Мога само да сключа сделка. Предлагам и ти да направиш същото.
— Първо ще умра.
— Тогава ще умреш. — Стражите на Никла думкат по вратата, викайки името й. — След няколко секунди, от ръцете на моите войници. Или по-късно, от ръцете на твоята императрица.
Тя не е моята императрица! — Керис е зло — казвам. — Но аз я познавам. Мога да я победя. Само ми трябва...
Вратата се разцепва. Никла ме наблюдава замислено. Думите ми няма да я убедят. Но може би заплахите...
В този момент пронизителен писък раздира въздуха. Толкова оглушителен е, че се свивам и покривам ушите си, едва забелязвайки, че Никла пуска ятагана и прави същото. Думкането по вратата спира, докато отвън се разнасят викове. С оглушителен трясък прозорците на залата се разбиват и стъклата се сипят на пода. Писъкът обаче продължава.
Кожата ми настръхва, а дълбоко в тялото ми лечебната ми магия се раздвижва, неспокойна като кученце по време на буря.
Лайя. Нещо не е наред. Усещам го.
Толкова бързо, колкото започна, писъкът спира. Никла се изправя, тялото й трепери.
— Какво...
Вратата се разтваря с трясък и стражите й — включително Елейба — нахлуват вътре.
— Керис ще те предаде преди края. — Прехвърчам покрай принцесата, грабвайки ятагана. — Ако оцелееш, ако имаш нужда от истински съюзник, прати вест до мен в Делфиниум. Ще те чакам.
С това й правя нисък поклон. После се втурвам към разбития прозорец и се хвърлям навън.
Глава 7
Лайя
Не съм сама. Знам го дори в безсъзнание. Дори в това странно синьо пространство, където нямам тяло.
Не съм сама, но присъствието с мен не е външно. То е вътре в мен.
Има нещо — или някой — в съзнанието ми.
Винаги съм бил тук, казва глас. Само чаках.
— Чакал? — казвам, а думите ми са тънки в необятността. — Какво?
Да ме събудиш.
Събуди се сега.
Събуди се.
— Събуди се, Лайя от Сера.
Усещам сякаш някой изсипва пясък в очите ми, докато ги отварям с усилие. Светлината на лампата ме пронизва, а пет жени с очи, обведени с кол, се взират в леглото, на което лежа. Носят богато бродирани рокли, разширяващи се в ханша, а косите им са украсени с нишки от златни монети, спускащи се през челата им.
Джадуна. Магьосниците — и съюзници на кралското семейство.
О, небеса. Сядам бавно, сякаш замаяна, но умът ми препуска към една-единствена мисъл: трябва да се измъкна оттук, по дяволите.
Стаята изглежда на втория или третия етаж на маринска вила и е осеяна с копринени килими в скъпоценни тонове и паравани с звездни мотиви. През арковиден прозорец стените на двореца сияят с хиляди фенери. Красотата им е помрачена от непрестанния звън на тревожни камбани.
Преструвам се на замаяна и се отпускам обратно. После се стягам, скачам от леглото и се хвърлям през пролука между жените. Минавам покрай тях, почти стигам до отворената врата, само още няколко крачки —
Тя се затръшва в лицето ми. Джадуна ме издърпват назад и когато се опитвам да изкрещя, гласът ми секва. Посегвам към невидимостта си, но тя е изчезнала. Нощникът сигурно все още е в града, защото колкото и да се опитвам, не я усещам.
Джадуна ме слагат на стол, хватката им остава стегната. Не се опитвам да се освободя. Засега.
— Вие… вие ме следяхте — казвам.
— Успокой се, Лайя от Сера. — Разпознавам жената, която говори. Веднъж ми даде книга, пред Голямата библиотека в Адиса, докато тя гореше. — Не искаме да те нараним. Спасихме те от Мехер…