— Мехеря не трябва да споделя нищо с нас. Той е нашият крал. Той ни освободи. И ще ни отърве от теб и вида ти, за да живеем тихо в Шер Джиннат —
— Той събужда Морето на страданието — извиквам й, защото разумът явно не работи. — Той иска да събере всяка частица болка, ужас и самота, които сме взели от мъртвите, и да ги върне на света. Мислиш ли, че когато се събуди, ще има милост към теб, защото си джин?
— Нищо не знаеш за това, което сме преживели!
Изтръгвам глейвата й от нея и я захвърлям настрана. — Няма да те убия — казвам. — Но твоят Мехеря ще го направи. Погледни ме и знай, че не лъжа. Ако позволиш на краля си да продължи да жъне души, това, което събужда, ще ни унищожи всички.
Отстъпвам назад и спускам остриетата си, дори докато битката се приближава. — Моля те — казвам. — Спри го. Може да не осъзнава какво прави, какво освобождава.
— Не бих се противопоставила на моя Мехеря. — Умбър поклаща глава, трепет преминава през пламъците й. — Той разбира онова, което ти не разбираш, Ловецо на души. Ние сме твърде счупени. Никога не можем да се върнем към онова, което бяхме преди.
— Ти си нужна — казвам отчаяно. — Основна за равновесието —
— Равновесието! — извиква Умбър. — Кой се възползва най-много от равновесието, Ловецо на души? Маут, който остави децата ни да умрат, но очаква да изпълняваме заповедите му? Видът ти, който убива и осакатява и ни дава цялата си болка да почистим? Ние държахме равновесието хилядолетия и виж какво ни донесе. Ако е толкова важно за теб, тогава кажи на Маут да намери повече хора, които да пропускат духовете.
Тя се стрелка настрана и битката се затваря около мен, твърде бърза, за да избягам. Прерязвам възел от легионери. Недалеч от мен Дарин, Спиро и група от племето Сайф се борят с взвод от войниците на Керис.
Движа се да им помогна, но друга битка се надига пред мен и зървам русокоса сянка, стрелкаща се покрай мен, сребърна маска и бледосивите очи, пламтящи от нечестив гняв.
Майка ми пронизва жена от племето и помощник с два удара на един ятаган, докато отсича главата на книжник с другия, движеща се толкова бързо, че човек би помислил, че се стрелка с вятъра. Уменията й са от друг свят, но вкоренени в дивотия, която е дълбоко, уникално човешка. Макар да съм я виждал да се бие стотици пъти, никога не съм я виждал такава.
Първо съм сигурен, че не ме е забелязала — че е твърде дълбоко в битката.
После спира и макар наоколо мъже и жени да се борят и умират, ние сме хванати в джоб на тишина. Всичките ми спомени за нея заливат ума ми наведнъж, остри думи и камшици и тя, която наблюдава — винаги наблюдава, повече отколкото някога съм знаел.
— Стой далеч от Нощодателя, Иляас — предупреждава ме тя и аз изчезвам обратно в момент отпреди години, в пустиня далеч на запад оттук. Върни се в кервана, Иляас. Тъмни същества ходят из пустинята нощем.
Преди да осмисля предупреждението й — нея — тя си отива, ятаганът й се блъска в този на мъж с крак и половина по-висок от нея и десетилетия по-възрастен. Баща й. Дядо ми.
— Върви, момче — казва дядо. — Тя чака да се бие с мен от години. Няма да я разочаровам. Не в това.
Дядо избягва първата атака на Керис лесно, макар тя да се движи два пъти по-бързо и сякаш да предвижда всеки неин удар. Устата му е мрачна черта, тялото му опънато, но проницителната увереност, която съм свикнал да виждам в погледа му, я няма. Вместо това изглежда като мъж, преследван от духове, мъж, който иска да е навсякъде, но не и където е. Силата и хитростите от повече от седемдесет години като боец може да са достатъчни, за да го задържат жив срещу Керис.
Или може и да не са.
Вик обръща главата ми и едва избягвам копие, насочено към сърцето ми. Шан поваля нападателя в безсъзнание и после е погълнат от битката, и макар да се опитвам да си пробия път към него, чистата маса от тела е невъзможна за преминаване, дори с вятъра.
— Ловецо на души!
Дарин се появява, задъхан и окървавен, Спиро зад гърба му. — Къде е Лайя?
— Не знам — казвам. — Тя беше на път към платото —
Дарин поглежда през рамо към скалистото възвишение, но оттук не виждаме нищо.
— Знам, че не иска да сме там. — Той е отчаян. — Обещах, че няма да се намесвам. Но всичко се усеща грешно. Идва нещо — и тя е единственото семейство, което ми е останало, Ловецо на души. Не мога просто да я оставя сама.
Лайя се страхуваше, че той ще направи онова, което правят по-големите братя и ще се постави в опасност, за да й помогне. Хващам рамото му, усещайки мъката му — и намерението му. — Ако отидеш след нея, може да я разсее. Това е последното, от което се нуждае или иска, Дарин. Моля те —