Физическото ми тяло се разпада, но аз все още съществувам. Морето се обвива около мен, поглъща ме. Всеки последен къс от същността ми е страдание. Вече не съм Мехерия, нито Кралят без име, нито Нощодател.
А нещо съвсем различно.
ЧАСТ V: Майките
Глава 63
Ловецът на души
Не знам какво кара Лайя да изкрещи така, докато не се доближа до платото и не виждам Дарин, проснат на земята, с пречупен врат. Крясъкът й е безкраен, скръб върху скръб, сякаш не само тя крещи, а хиляди сестри, дъщери и майки, изгубили близките си в лудостта на войната.
Тя замахва с косата си към гърлото на Нощодател, удряйки го отново и отново. Но нещо не е наред, защото макар тялото му да се гърчи, ръцете му са отпуснати. Той не използва магия, за да я спре.
Защото е чакал този момент. Защото, ако иска достатъчно страдание, за да освободи Морето, той е единственото същество, което може да предостави поколения и поколения от него, всичко наведнъж.
Тялото му се преобразява в старата му човешка форма. Въздухът, вече тежък, застива. Далеч, на място извън разбирането на който и да е човек, една бариера се разкъсва. Силата на Маут, силно изтощена, напълно изчезва, когато Морето на страданието пробива стената му.
Вятърнохода до Лайя, издърпвайки я от Нощодател, докато той се разтваря, превръщайки се в гъст сив дим. В мъглата коленичи фигура, с отметната назад глава, загледана в небето. Духът на Нощодател, с угаснали огнени очи, изглежда сякаш е в мир.
Тогава Морето на страданието се пробива през него и той експлодира в огромен, въртящ се циклон. Тялото на Дарин изчезва в бурята, след него двама от джиновете, които се приближиха твърде близо, дървета, скали—
— Рехмат! — Краката ми се подхлъзват и макар да вятърнохода, притеглянето на бурята е твърде силно. Появява се светеща фигура и без да ми се налага да обяснявам, тя се слива с Лайя. С всичките си сили ги избутвам към гората, към дърветата, които се огъват към бурята, но все още не са се счупили.
Бурята дърпа тялото ми назад, далеч от Лайя. Бори се с притеглянето, опитвайки се отчаяно да забия петите си в земята, но платото е гладка, сива скала и не намирам опора. Морето на страданието бучене. Гладно. Толкова гладно.
Волята ми не е слаба. Няма да умра сега, не така. Бурята няма да открадне живота ми. Няма да ме погълне. Защото аз съм Бану ал-Маут, Избраникът на Смъртта. Аз съм Ловецът на души, Пазителят на портите.
Но цялата ми воля е нищо срещу силата на Морето на страданието. То ме иска и ще ме вземе, защото аз съм само кости, кръв и болка, свързани от кожа и сухожилия. Лайя. Лайя, бягай. Виждам я, бореща се с Рехмат, докато се опитва да се върне при мен, докато кралицата на джиновете я принуждава да се отдалечи.
Очите ни се срещат за един отчаян момент. Тогава Морето на страданието ме издърпва в мрака и ме поглъща, тяло и душа.
Глава 64
Лайя
Тялото на Дарин изчезва в циклана. Но нямам време да скърбя за загубата, защото изведнъж осъзнавам, че Елиас е твърде близо до бурята. Посягам към него, изкрещявайки, когато Рехмат ме задържа.
Не можеш да го спасиш, Лайя. Гласът й е изпълнен с мъка, защото тя, от всички същества, разбира какво означава това за мен. Той даде живота си за твоя. Не позволявай да е било напразно.
— Елиас! — извиквам името му. Сиви очи срещат златни.
Той изчезва между един момент и следващия, сякаш никога не е съществувал. Губя усещането за тялото си и само Рехмат, вливайки ми сила и принуждавайки ме да се държа за клон на дърво, ме спасява от това да бъда всмукана след Елиас.
— Пусни ме! — извиквам, защото Нощодател победи. Битката ни приключи. Какво направих? Какво пуснах в този свят?
Гласът ми се губи — мога само да се вцепеня от осъзнаването, че Нощодател не е мъртъв, а преобразен в самото страдание, което е искал да освободи в света.
Колективен вик се разнася отдолу, докато бурята се спуска от платото, яростен сив фуния. За минути тя разкъсва армията на Керис, поглъщайки стотици, после хиляди войници. С всеки живот, който отнема, тя става по-голяма, хранеща се от страданието. Дълбок, зловещ рев се разнася от нея, гневът и болката на епохи.
Не можем да я спрем. Тя ще погълне всичко заради мен. Защото убих Нощодател и му дадох това, което искаше.
Мислех, че знам какво е да си сам. Всички онези нощи като дете в голямата тишина на Квартала на Книжниците, желаейки си родителите и сестра ми. Тишината на Блекклиф, когато мислех, че никога повече няма да видя Дарин.