— Млъкни, А’вни! — По-възрастна жена се втренчва в А’вни, преди да обърне тъмния си поглед към мен.
— Погледни ме, момиче — казва възрастната жена и макар да не искам да изпълня заповедта й, гласът й ме принуждава. Каква е тази магия? Дали и тя е била докосната от ифрит? Докато насилствено обръща лицето ми към нея, се вкопчвам в ръцете на стола и ритам.
— Дръжте я!
— Д’арджу… — А’вни протестира, но Д’арджу я отпъжда с жест и се впива в съзнанието ми с поглед. Кафявите й ириси пламтят на фона на кола около тях. Съпротивата ми се изпарява. Тя ме хипнотизира и не мога да се освободя от хватката й.
— Не искаме да ти навредим — казва Д’арджу. — Ако искахме, щяхме да те оставим на Нощника.
Тя не очаква отговор, но аз се боря с контрола й и изтръгвам думите: — За да може Керис да ме убие бавно?
— Той не те преследва, за да те убие — казва Д’арджу. — Преследва те, за да те разчупи и да разбере какво живее в теб.
Опитвам се да скрия тревогата си. Какво живее в мен?
— Древна магия, дете — отговаря Д’арджу на неизречения ми въпрос. — Чакала хиляда години някой с достатъчно сила да я събуди. — Жената се усмихва с яростна радост, която ме кара да й се доверя мъничко повече. — Мислех, че ще е Мири от Сера. Или Изадора Телуман, може би Илдизе Моси. Но…
— Но дори древните могат да грешат — казва А’вни саркастично, а другите Джадуна се подсмихват. Очаквам Д’арджу да се ядоса, но тя се усмихва. И нещо, което каза, най-сетне достига до мен.
— Вие… вие познавахте майка ми?
— Познавах я! Опитах се да я обуча. Тя никога не обичаше да й казват какво да прави. Илдизе беше по-послушна, макар че това може би беше просто нейната маринска учтивост. Изадора не познавах — но каква сила имаше в това момиче! — Д’арджу подсвирва. — Жалко, че Империята я спипа преди нас.
Умът ми се върти. — Сила — казвам. — Имате предвид силата, дадена от ифрити?
Д’арджу изсумтява. — Ако силата ти идваше от ифрит, аз бих била джин. Мълчи сега. Остави ме да работя.
Възрастната жена отново приковава погледа ми към своя, и съзнанието ми сякаш се огъва и напъва — бавно, мъчително дърпане, сякаш някаква част от мен е била потопена в хилядолетно блато и сега най-сетне се измъква на светло. Когато изплува, откривам, че съм изтласкана в задна стаичка на собственото си съзнание.
— Мир на теб, Рехмат — гласът на Д’арджу трепери, и аз моментално знам, че макар да гледа мен, не говори на мен. — Твоите слуги са тук. Обетът ни е изпълнен.
— Мир на вас, Джадуна. Дългът ви е завършен. Освобождавам ви от обета ви.
Думите излизат от устата ми. Моята уста се движи. Но дълбокият глас не е мой. Никога в живота си не съм използвала думата ти. Освен това гласът не звучи като мен. Не е човешки. По-скоро е като звука на пясъчна буря, ако пясъчна буря говореше архаичен серански.
— Значи това е нашият воин — казва Рехмат, вече не толкова официално. — Последното проявление на вашата отдавнашна жертва.
— Не беше жертва да те вложим в народа си, велики — казва Д’арджу.
— Сто Джадуна приеха силата ми в самите си кости, дете — дълбокият глас на Рехмат не търпи възражение. — Това беше голяма жертва. Не знаехте как ще се отрази на децата ви или на техните деца. Но е сторено. Сега живея в хиляди и хиляди.
— Признавам, велики — казва Д’арджу, — не мислех, че Лайя от Сера ще е тази, която ще те събуди. Кървавия гарван може би щеше да е по-подходящ шампион, или Пчеларя. Ковача Дарин, може би.
— Дори Авитас Харпър — казва друга от Джадуна. — Или младия убиец на демони Тас.
— Но те не се опълчиха на Нощника. Лайя го направи. Радвайте се — казва Рехмат, — защото пътят е начертан. Сега нашият млад воин трябва да го извърви. Но ако ще се противопоставя на Мехерия, не мога да живея в съзнанието й.
Мехерия. Нощникът.
Д’арджу поклаща глава решително. — Тя трябва да е едно с теб…
— Тя трябва да ме избере. Ако сокол откаже да лети, може ли да бъде едно с етера?
Сега А’вни проговаря, стиснала ръце, за да не треперят. — Но… но никой съд не може да те побере, велики.
— Не ми трябва съд, дете. Само проводник.
О, небеса. Това не звучи обещаващо. Боря се за контрол над собственото си съзнание, над тялото си. Но и двете остават здраво в ръцете на този глас. Рехмат. Странно име — такова, каквото никога не съм чувала.
— Ще я боли ли? — пита А’вни, и ако не ме беше отвлякла, може би щях да съм благодарна за загрижеността й.
— Живея в кръвта й — Рехмат звучи почти тъжно. — Да. Ще я боли. Дръжте я.
— Какво, по дяволите… — За кратък миг се връщам в себе си и се мятам срещу Джадуна. А’вни потръпва, но ме приковава заедно с другите.