Но тази самота е различна. Поглъщаща. Самотата на момиче, отговорно за разбиването на света.
Светът трябва да бъде разбит, преди да може да бъде пресъздаден, иначе равновесието никога няма да бъде възстановено.
Елиас ми каза това преди месеци, точно пред тази гора. Светът трябва да бъде разбит, преди да може да бъде пресъздаден.
Преди да може да бъде пресъздаден.
— Рехмат — казвам. — Ти каза, че си неговите вериги.
Това видях преди много време във виденията си. Но той е изчезнал сега, Лайя. Погълнат от Морето на страданието. Провалих те. Прости ми, но те провалих. Не видях намеренията му, докато не стана твърде късно.
— Трябваше да ти се доверя, Рехмат. — Вървя към ръба на платото. — Защото си била с мен през целия ми живот. Защото си част от мен. Сега ти вярвам. Но и ти трябва да ми се довериш. Джин и човек започнаха тази лудост преди хиляда години. Джин и човек трябва да я спрат. Трябва да отида при него.
Позволи ми да дойда с теб.
— Когато съм готова — казвам й, докато тя излиза от мен, — ще те повикам. Ще дойдеш ли, Рехмат от Шер Джиннаат?
— Ще дойда, Лайя от Сера.
Обръщам се към бушуващия циклон и го призовавам с една дума.
— Мехерия.
Той се насочва към мен, разгневен и гладен, привлечен от болката ми. Чакам, докато достигне скалния ръб, докато е достатъчно близо, за да го докосна.
Тогава се хвърлям в мрака.
Глава 65
Ловецът на души
Воинът, който върви до мен през залите на Блекклиф, ми е познат, макар никога да не съм го срещал. Има тъмнокафява кожа и черна коса, падаща на вълни по раменете му. Косата е вързана назад с дузина тънки плитки, сплетени по начина на северните родове.
Очите му са с цвета на първите пролетни филизи и въпреки височината му, която се доближава до моята, и внушителната ширина на раменете му, в лицето му има доброта, която ме кара да се чувствам веднага спокоен. Макар в живота си да е бил Маска, сега не носи такава.
— Здравей, сине мой — казва тихо. — Радвам се да видя лицето ти. — Очите му ме оглеждат. — Висок си като дядо си. Имаш и неговите скули. Моята коса обаче. Моето лице. Малко от моята кожа. И… — Той среща погледа ми.
— Нейните очи — казвам. — Ти си Ариус Харпър. — Баща ми, не добавям.
Той кимва с глава.
Гледам го с подозрение. Всичко, което знам за баща ми, е от Авитас: Ариус Харпър обичаше снега и никога не свикна с топлите лета в Сера. Усмивката му те караше да се чувстваш, сякаш слънцето току-що е изгряло след дълга, студена зима. Ръцете му бяха големи и нежни, когато учеше малко момче да държи прашка.
И все пак, преди месеци в тъмница под Блекклиф, Керис Валерий каза една фраза, която остана с мен.
Нямах намерение да позволя на сина да ме убие, след като бащата не успя.
— Бил си женен, когато си срещнал майка ми.
Той кимва и преминаваме от една тъмна зала на Блекклиф в друга. — Ренатия и аз се оженихме млади — казва той. — Твърде млади, както повечето Воини. Бракът беше уреден, както е обичайно за северните родове. Ние… се разбирахме. Когато тя се влюби в друг, й казах да последва сърцето си. И тя направи същото за мен.
— Но ти и Керис — дали ти… — По дяволите. Как да попиташ баща си дали е насилвал майка ти?
— Керис не винаги беше такава, каквато е сега — казва баща ми. — Беше Череп, когато я срещнах. На деветнайсет. Аз бях боен центурион тук. — Той поглежда към мрачните тухлени стени около нас. — Тя се влюби в мен. И аз в нея.
— Комендантката — не е способна на любов, искам да кажа. Но очевидно това не винаги е било вярно.
— Илустрианците, които ме убиха, я принудиха да гледа. — Баща ми изрича думите, сякаш говори за някой друг. — Казаха й, че като плебей не съм достоен за нея. Тя се опита да ги спре, но бяха твърде много. Това я унищожи. Тя се предаде на болката си.
Аз и баща ми излизаме от тъмните зали на Блекклиф и стъпваме в двора на камбанарията. Потискам тръпка. Кръвта ми напои тези камъни. Моята и на толкова много други.
— Маут поиска да се откажа от емоциите си, преди да ми позволи да използвам магията му — казвам. — След като го направих, той ми помогна да ги потисна. Изми ги. И аз исках това. Защото това ми позволи да забравя всички ужасни неща, които съм направил.
— Не можеш да забравиш — казва баща ми. — Не бива да забравяш. Маут сгреши, когато ти отне любовта. Когато ти отне гнева, радостта, съжалението, тъгата и страстта.
— Той го направи, защото алчността на Каин и любовта на Мехерия доведоха до разруха — казвам на баща си. — Но сега Маут иска равновесието да бъде възстановено. Иска джиновете да се върнат. А те не ме слушат.