— Защо да те слушат? Не можеш да ги убедиш, ако първо не се отвориш за цялата радост — Баща ми докосва рамото ми. Виждам Мами да пее история, усещам устните на Лайя върху моите, чувам радостния смях на Кървавия гарван.
— И за цялото страдание — добавя баща ми, и сега виждам Каин да ме откъсва от племето Саиф. Крещя от болката на първото ми бичуване, плача, докато пробождам млад мъж — първото ми убийство.
Искам смъртта да спре. Тя не спира. Деметрий и Леандър умират от моята ръка. Лайя и аз избягваме от Сера и аз екзекутирам войник след войник. Кауф гори, и затворници умират в последвалия хаос. Духовете избягват от Мястото на чакане и убиват хиляди.
Убиец! Ефритът в катакомбите на Сера сочи и крещи. Убиец! Самата смърт! Жътвар, що крачи!
Чувствам се зле. Защото, макар да знам греховете си, не съм се изправял срещу тях. Всеки път, когато излизаха на преден план в съзнанието ми, Маут ги облекчаваше.
— Как да продължа? — питам баща ми. — Когато съм причинил такова опустошение? Когато всичко, което имам да дам, е смърт?
Желая си Маут тогава, за онзи тих прилив на спокойствие и дистанция, които присъствието му ми дава. Но той не е тук. Нищо не стои между мен и спомените за това, което съм направил, освен голият ужас.
— Спокойно, сине мой — казва баща ми. — Какво ти каза дядо ти точно след Второто изпитание?
— Той… той каза, че ще влача духове след себе си.
— Сега влачиш и страдание — казва баща ми. — Както Нощодател. Както майка ти.
— Страданието е чашата, от която и двамата пият. — Цитирам Талис, докато срещам погледа на баща ми. — Това е езикът, който и двамата говорят. И това е оръжието, което и двамата владеят.
— Да — казва той. — Но ти не трябва да бъдеш като тях. Ти си страдал. Ти си създал страдание. Ти си убивал. Но си и платил. С живота си, два пъти вече, и със сърцето си, с ума си. Ти си напътствал хиляди изгубени души. Спасил си хиляди животи. Направил си добро в този свят. Кое ще те определи? Доброто? Или страданието?
Той слага ръка на гърдите ми и аз виждам какво би било, ако го имах като баща. Това е живот, толкова различен от моя опит, че може да съществува само в отвъдното. Керис — майка ми — ме държи, сладката й усмивка е откровение. Баща ми ме взема от нея и ме качва на раменете си. Авитас тича покрай нас, зелените му очи блестят, докато ме сваля, и аз го гоня. Родителите ми говорят и макар да не чувам думите им, езикът им е този на любовта.
Гледането на това е като ятаган в душата ми, защото толкова много искам да е истинско. Това да е спомен, а не желание. Искам страданието никога да не е докосвало нито един от нас.
— Ах, момчето ми. — Баща ми ме прегръща. — Не беше писано да стане.
Той ме държи в обятията си дълги минути, а аз затварям очи и си позволявам да скърбя.
— Ами ако не се върна. — Отдръпвам се. — Мога да остана тук. С теб. Макар че… — Оглеждам се, защото мъгла се е спуснала, гъста и хладна, и суровите стени на Блекклиф избледняват. — Къде е тук? И как си тук? Ти умря преди години.
— Живея в кръвта ти, сине мой. Живея в душата ти.
— Значи и аз съм мъртъв.
— Не — казва той. — Когато Морето на страданието проби бариерата, то те взе, но преди да може да те погълне, Маут те грабна. Ти си между. Ходиш по острието на ятаган, както си правил през голяма част от живота си. Можеш да паднеш в Морето на страданието и да се изгубиш в болката си. Или можеш да се върнеш в света, защото все още си Ловецът на души и имаш дълг. Равновесието трябва да бъде възстановено.
— Джиновете. — Дългът ти е към мъртвите, дори до разбиването на света. — Но светът е… — Разбит, щях да кажа, преди да си спомня думите си към Лайя преди месеци. Светът трябва да бъде разбит, преди да може да бъде пресъздаден.
— Ще помогнеш ли за пресъздаването на света, сине мой? — пита ме баща ми.
— Аз… вече молех джиновете — казвам. — Казах им, че равновесието не може да бъде възстановено без тях. Те не ме послушаха.
— Защото Ловецът на души ги помоли. — Баща ми ме хваща за раменете и силата му се влива в мен. — Но това не е всичко от теб. Кажи ми, кой си?
— Аз съм Бану ал-Маут. — Не го разбирам. — Аз пропускам духовете…
— Кой си, сине мой?
— Аз… — Имах име. Какво беше името ми? Лайя го каза. Отново и отново го каза. Но вече не мога да си го спомня.
— Кой си?
— Аз съм… аз… — Кой съм аз? — Роден съм от Керис Валерий — казвам. — Син на Кехани, която разказа Приказката. Обичан от Лайя от Сера. Приятел на Кървавия гарван. Брат на Авитас Харпър и Шан Ан-Саиф. Внук на Квин Валерий. Аз съм…