Две думи отекват в главата ми, последните думи, които Каин ми каза, преди да умре. Думи, които раздвижват кръвта ми, думи, които дядо ми ме научи, когато бях шестгодишно момче и ми даде името ми. Думи, които бяха изпечени в мен в Блекклиф.
— Винаги победоносен.
Някаква врата се разтваря в мен и Блекклиф избледнява. Огромната буря ме дърпа, сякаш разговорът с баща ми никога не се е случил, сякаш имаше само секунди между момента, когато Морето на страданието ме взе, и сега.
Боря се да изляза, към светлина, проблясваща отдалеч. Морето е толкова близо, че усещам как дърпа краката ми, но се боря да се върна към света на живите, крещейки тези две думи отново и отново.
Винаги победоносен.
Винаги победоносен.
Винаги победоносен.
Глава 66
Керис Валерий
Кървавият гарван ще умре, както умряха сестрите й. Както умряха родителите й. С прерязано гърло, достатъчно бавна смърт, за да премине в отвъдното, знаейки, че аз я победих.
Част от мен бушува срещу това колко лесно падна. Всичко, което трябваше да направи, беше да не обича. Ако не беше обичала, щеше да бъде достоен противник. Никога нямаше да мога да я нараня, независимо кого убиех.
Далеч оттук се разнася дълбок, разтърсващ земята рев. Игнорирам го.
Гарванът притиска ръка към хълбока си, докато се приближавам, и тя е малка, счупена фигура. Версия на мен самата, ако бях позволила на поражението да се промъкне в кръвта ми като отрова. Аз, ако си бях позволила да обичам или да ми пука.
Дайте ми противник, който да ме предизвика, викам в ума си. Противник, който да накара тялото ми да крещи, да ме принуди да мисля по-бързо, да се бия по-яростно.
— Горкото създание — казвам. — Погледни се. На колене в калта. Армията ти умира около теб, и нито един от тях няма смелостта да ти се притече на помощ. Ти си слаба, счупена птица, която скърби за мъж, който беше мъртъв в момента, в който изрече името ти. Ти си глупачка, Хелене Артурия. Мислех, че съм те обучила по-добре.
Тя ме гледа с избледняващи сини очи, короната от плитки потъмняла от кръв и кал.
— Мило.
Думата е шепот, дъх от устата на Гарвана. Пръстите ми изтръпват, а коремът ми се свива, сякаш пълен със змии. Не разпознавам това чувство. Със сигурност не е страх.
Как е научила това име?
— Така те наричаше тя. — Гарванът притиска безсилно хълбока си. Ако не я убия сега, просто ще умре от кръвоизлив.
Изведнъж не искам да умре. Не още.
Съкращавам разстоянието между нас и се навеждам, за да сграбча гърлото й.
— Кой ти каза това име? — просъсквам. — Книжник? Воин...
— Никой жив — шепне Гарванът. — Призрак ми каза. Карина Валерий. Тя чака тук, в Гората на здрача, Керис. Чака повече от трийсет години.
Докато се взирам в Гарвана, битката все още бушува около нас, спомени изплуват, тъмен облак, който погребах преди цял живот. Руса коса и очи, сини като лятно небе над Сера. Баржа, пътуваща по река Рей, на север, към Сера. Дълги часове с нея в каюта, ярко осветена с многоцветни племенни лампи и осеяна с възглавници в хиляди цветове. Успокояващият туп-туп-туп на хората на баща ми, пазещи палубите.
Зелен конец, танцуващ в ръцете й, превръщащ се в метла и котешки мустаци, в заострена шапка, в стълба, в мъж с стриди на гърба.
Как го правиш? Спомням си, че попитах.
Магия, мило, каза тя.
Покажи ми, мамо.
После странни звуци над нас. Зловещите стъпки на тежки ботуши. Викове и дим. Огън и непознати лица, нахлуващи през вратата, сграбчващи ме. Сграбчващи майка ми.
— Ти беше дете. — Кървавият гарван ме връща на бойното поле. Към битката. — Не е твоя вина, че Съпротивата взе майка ти. Не е твоя вина, че я нараниха.
Пускам Гарвана и отстъпвам назад. Да, бях дете. Дете, което не направи нищо, докато бунтовниците Книжници избиха охраната ни и капитана на баржата. Дете, което онемя, докато отвличаха мен и майка ми и ни отведоха в мръсна планинска бърлога. Дете, което плачеше и виеше, докато в съседната стая тези бунтовници измъчваха майка ми.
Дете, което не направи нищо, докато майка ми крещеше.
И крещеше.
И крещеше.
Бунтовниците искаха да ударят баща ми. Искаха да нанесат удар на един от великите родове на Воините. Но когато той дойде, тя вече беше мъртва.
— Майка ти се опита да бъде смела, Керис — казва Кървавият гарван, и аз съм толкова изненадана, че тя все още говори, че не се сещам да я накарам да млъкне. Гарванът трябваше да е мъртъв. Защо още не е мъртъв?
— Майка ти се опита да мълчи, но бунтовниците я нараняваха. Крясъците те плашеха в началото. Тя те чуваше да молиш да спрат да я нараняват.