Моята собствена майка. Първата ми любов. Плачех, после молех, после крещях да спре да вика, защото нейните писъци ме побъркваха. Тя беше слаба. Толкова слаба. Но и аз бях слаба. Можех да мълча. Можех да бъда силна за нея, а не бях...
— Ти беше дете, Керис — казва Кървавият гарван, макар че не изрекох мислите си на глас. Или го направих?
— Това, което бунтовниците Книжници сториха на теб и майка ти, беше непростимо. Но това, което ти направи — да крещиш да спре да вика — небеса, тя ти прости за това в момента, в който се случи. Тя само иска да те види отново.
Земята трепери, и въздуха се раздира от силен стон. Но аз едва забелязвам, неспособна да откъсна поглед от Гарвана. Тя се изправя с мъка на крака, не победена, както очаквах, а мрачно решена.
— Тя те чака, Керис.
Отдалеч усещам сянка, която се отделя от бушуващата около нас битка. Тя прокарва острие по задната част на краката ми, прерязвайки сухожилията, и аз падам — без да разбирам какво се е случило. Сянката избива ятагана ми и се завърта пред мен.
После отметва качулката си и аз се оказвам лице в лице със собственото си дело, призрак от миналото, и умът ми се изпразва. За първи път от дълго време съм изненадана.
— Ти умираш от моята ръка, Керис Валерий — шепне Мира от Сера, много жива и все още ужасно белязана, сините й очи горят с убийствен плам. Острието й е на гърлото ми. — Исках да знаеш.
Бих могла да я спра. Кървавият гарван вижда и извиква предупреждение към Мира, защото инстинктът ме накара да извадя нож в момента, в който тя излезе от боя.
Но мисля за майка си. Тя те чака, Керис.
И острието на Мира намира целта си.
Болка изгаря гърлото ми, докато Лъвицата забива кинжала в него, докато го прокарва през него. Тя не знае силата ми, че дори изтичайки кръв така, мога да пронижа бедрото й, да направя дупка в нея, която ще я остави мъртва след минути. Дори умирайки, мога да я унищожа.
Но изведнъж вече не съм на бойното поле. Издигам се над него, над тялото си, което сега е само черупка. Слабо и безполезно, студено в калта.
Огромен, яростен вихър се спуска към армията ми, разкъсвайки я, унищожавайки я пред очите ми.
— Мило?
— Мамо. — Обръщам се. И това е тя, майка ми, за която скърбях в забравените кътчета на душата си. Усмивката й е сияйна, удря ме със силата на изгрев. Протягам ръка към нея.
Тя не я поема. Издава сподавен звук, шок преминава през стъклената й форма, докато отстъпва назад.
— К-Керис? — Тя ме гледа объркана. — Ти не си тя.
— Мамо — шепна. — Аз съм, Керис. Твоето мило.
Тя се отдръпва по-далеч, познатите й сини очи огромни и изпълнени с болка.
— Не — казва тя. — Ти не си моето мило. Моето мило е мъртво.
Протягам се към нея, и странен, задавен звук излиза от гърлото ми. Но нещо друго се приближава. Този огромен, разтърсващ земята рев, сякаш хиляда хрътки са пуснати по петите ми. Обръщам се и се изправям пред вихъра. Той поглъща хоризонта, въртящ се и ненаситен.
Никога досега не съм виждала нещо подобно. И все пак го познавам.
— Нощодател?
Керис. Той изрича името ми, макар да не звучи като себе си.
— Нощодател. Върни ме обратно — казвам. — Не съм приключила. Битката още продължава. Нощодател!
Той не ме чува — или вече не го е грижа.
— Бих се за теб — казвам. — Никога нямаше да премина онази река или да се бия с враг на по-високо място, ако не беше заради теб. Аз ти вярвах...
Вихърът продължава напред, и тогава знам, че съм мъртва. Че няма връщане назад.
Ярост ме поглъща — и ужас. Това предателство в последния момент от единственото същество, на което някога съм вярвала — това не може да се понесе. Това не може да бъде моята смърт. Има още — трябва да има още.
— Мамо... — извиквам, търсейки я.
Но тя е изчезнала, и остава само гладът, бурята и страдание, което за мен не свършва.
Глава 67
Лайя
Вихърът има зъби, и те се впиват в ума ми, инжектирайки ме със спомени. Баща ми, сестра ми, майка ми — всички, които някога са ми били отнети.
Спомените избледняват, заменени от други, които не разпознавам. Първо няколко, после стотици, после хиляди, въртящи се около мен. История след история. Скръб след скръб.
Макар телата на мъртвите да са изчезнали, аз все още съм телесна и се оставям да се разтворя в нищото. Това е лудост, създадена от джинове, а аз имах джин, живеещ в мен дълго време.
Но тя вече не е в теб, просъсква вихърът. Ти си сама. Ще те погълна, Лайя от Сера. Защото всичко е страдание и страданието е всичко.