Долу в Шер Джинаат, през цепнатината в земята, се появяват фигури. Повечето са в човешка форма, макар някои да носят сенките си, а други да се въртят в пълен пламък.
— Ловецо на души. — Кървавия гарван куцука към мен. Зад нея нашите редици от Племенници, Книжници и Воини вече се престрояват в стройни линии. Погледът й е вперен в джиновете, които ни наблюдават от Шер Джинаат.
— Катапултите. Има още два, които работят. — Тя повишава глас. — Заредете солта…
Но аз се обръщам към нея, изпълнен с мощта на Маут, и гласът ми прогърмява над джиновата горичка.
— Няма да ги докоснете.
Кървавия гарван ме гледа изненадано. Докато останалите ни хора осъзнават какво казвам, чува се гневно мърморене.
— Не можем да оставим това, което направиха, безнаказано, Ловецо на души — казва Кървавия гарван. — Техният лидер е мъртъв. Човешките им слуги са мъртви или разпръснати. Това е нашият шанс.
— Те не са Нощодателя — казвам. — Авгурите ги затвориха за хиляда години само защото защитаваха границите си. Освен ако не искаш да се накажеш за защитата на Антиум срещу нашественици?
— Видя какво могат да направят в пълната си сила. Такава заплаха…
— Можем да преговаряме с тях — казвам. — Това е, към което се стремяха Авгурите, Кървав гарване. Предсказанията, издигането на Блекклиф, Изпитанията. Всичките им машинации бяха, за да ни доведат до този момент. Те знаеха, че ще има война преди години. Откакто откраднаха магията на джиновете, те се опитват да изкупят злото, което сториха. Но те не са тук, за да го доведат докрай. — Поглеждам към Лайя и Гарвана поред. — Това пада върху нас.
Докато ги гледам, се чудя на странните обрати на съдбата, които ни доведоха тук. Невъзможността на този изход, на тримата живи, заедно, стоящи пред множество от същества, отчаяно необходими за възстановяване на равновесието в нашия свят.
— Добре. — Лайя хваща ръката ми с лявата си, а дясната подава на Кървавия гарван. — Да свършваме с това.
Ръка за ръка, ние слизаме по склона към чакащите джинове. Спираме на достатъчно разстояние, за да не се чувстват застрашени.
— Къде е той? — Умбер пристъпва напред, разпознаваема само по гневния си глас и глейвът в ръката й. Дори очите й са потъмнели, огънят й е едва трептящ в сравнение с това, което беше в битката.
— Той си отиде. — Лайя пристъпва напред. — Окован от Рехмат, която даде живота си, за да бъдат пощадени вашите. Защото той щеше да унищожи този свят, а в него все още има много добро.
— Не. — Умбер се срива, плачейки, не в ярост, както очаквах, а в отчаяние. — Не — той ни обичаше…
Но другите джинове мълчат, защото бяха свидетели. Видяха какво стана той.
— Вие сте нужни на този свят — продължава Лайя. — Не трябва да бъдете прогонвани в скривалища или във война заради алчността на човешки крал отпреди хиляда години. Джиновете бяха онеправдани. Нощодателят отмъсти за това. Нека свърши сега.
— Какво искате да направим? — Джинът на име Фааз пристъпва напред, с кафява коса и тъмни очи в човешката си форма. — Да служим отново на вашия род? Вие само ще се върнете, за да крадете силите ни.
— Няма да го направим. — Кървавия гарван пристъпва напред. — Аз съм Кървав гарван на Империята на Воините и регент на император Закариас. В негово име се заклевам, че нито един Воин няма да премине границата на Мястото на чакането, освен ако вие не го пожелаете, и нито един Воин няма да вдигне оръжие срещу вас, освен в защита. Няма да сключим договор с никоя нация, която не се съгласи да направи същото.
Поглеждам изненадано Гарвана, но после си спомням какво ми каза преди дни. Още една война. Ще свърши ли някога, Ловецо на души? Или това ще бъде наследството, което оставям на племенника си?
— Не можем да се върнем. — Тълпата се раздели, за да пропусне един джин. Той е слаб и прегърбен, силно наметнат, но го разпознавам веднага. Маро — джинът, който източваше духовете за Мехерия, който не направи нищо, докато хиляди хора умираха. — Не след всичко, което сме сторили — казва той. — Не след всичко, което ни беше сторено.
— Можете. — Мисля за баща си. — Аз спасявах животи и ги отнемах. Бичуван съм, бит съм, сломен съм. Провалих света, провалих се в дълга си. Грешките ми ще ме преследват, докато умра. Но все още мога да правя добро. Мога да преведа духовете. Мога да се закълна никога да не повтарям същите грешки.
В този момент нещо се променя във въздуха, сякаш врата се отваря към дълго затворена стая. Духове се изливат от царството на Маут в Мястото на чакането. Стотици — не, хиляди. Всички онези, които загинаха тук, които хранеха Морето на страданието този ден.
Силата на тяхното присъствие почти ме поваля на колене. Те ще стоят далеч от джиновата горичка, защото я мразят толкова, колкото и самите джинове. Но скоро виковете им ще принудят хората да потърсят някакво убежище.