Като един, джиновете поглеждат към дърветата. Маро пристъпва към тях, може би усещайки същото принуждение, което е върху мен. После се отърсва и се обръща, връщайки се в Шер Джинаат. Повечето джинове го следват.
Но не всички.
Джинът Талис стои сам, човешкото му тяло бавно се превръща в дълбок пурпурен пламък със синьо сърце. Той вдига ръка към дърветата, призовавайки.
Група духове се появяват и се стичат към него. Червеното на пламъка му се задълбочава и той върви с тях към Шер Джинаат, наклонил глава, докато те изричат болката си. Когато достига първите сгради, той спира и се обръща.
— Оставете телата, Бану ал-Маут — казва той. — Няма да бъдат докоснати. Аз ще се погрижа да бъдат погребани. — После изчезва, скупчени духове го следват.
Докато той си тръгва, гласовете на джиновете се издигат във въздуха, хор със слой след слой мелодия, трогателен и красив. Въздухът трепти от силата на песента им и Маут проговаря.
Плач за Мехерия — казва той. Елегия за техния паднал крал.
— Само един се върна от стотици, Маут. — Поглеждам към града, където Талис изчезна. — Провалих те.
Без теб всичко щеше да бъде загубено, Бану ал-Маут. Един е начало. И за сега, това е достатъчно.
«««
Стотици са ранени и хиляди са мъртви. Духовете ме зоват, молят да бъдат видени, чути, изпратени от другата страна. Но трябва да говоря с Мами и Шан, с Афия и Спиро, с Гибран и Аубарит. Трябва да прекарам време с Факирите и Факирите и да им дам насоки как да продължат напред, когато толкова много от старейшините им са загубени. Куин, кървящ от десетина рани в лазарета, изисква присъствието ми, и ми отнема часове, за да убедя Патерите да оставят телата на мъртвите.
Но до зори на сутринта след битката армията е готова да потегли, и аз съм говорил с всички, с които трябваше.
Е, почти с всички.
Лайя ме намира близо до пътя, който ще изведе армията от Мястото на чакането. Кървавия гарван, Муса и аз обсъждаме как войските трябва да се справят с бродещите духове. Когато Лайя се появява, Муса рита Гарвана по глезена.
— Какви, по адовете, Муса… о…
Кървавия гарван ми хвърля мрачен поглед — Не я наранявай, Елиас — и изчезва с мъжа Книжник.
— Няма ли да яздиш с нас? — Лайя ме дърпа към дърветата, защото макар Рехмат да си е отишла, магията на Лайя остава. Някаква част от кралицата на джиновете все още живее в нея — в Муса и Кървавия гарван. Достатъчно, за да оставят повечето духове на мира.
— Духовете зоват. — Искам да хвана ръцете й, но се въздържам. Нищо няма да улесни това. Няма причина да го правя по-трудно. — Дори с Талис, има твърде много духове за прехвърляне.
Бръквам в джоба си. Гривната, която тя ми върна преди месеци, все още е при мен, макар и много по-сложно изрязана отпреди, защото работих по нея във всеки спокоен момент, който имах. Да я дам ли й? Ще я отхвърли ли? Още не е завършена. Може би трябва да изчакам.
— Лайя…
— Не искам…
Говорим едновременно и аз й правя знак да продължи първа.
— Не искам да скърбиш за това, което имахме, Елиас. — Тя вдига ръка, докато цвете от Тала пада в нея. — Ти си жив. Където и да съм, ще знам, че някъде по света ти съществуваш и си в мир. Това ми е достатъчно.
— Е, може да е достатъчно за теб — дрезгав глас се разнася от сенките на гората, — но не е достатъчно за мен.
Лайя и аз се взираме дълго в фигурата, която се появява от сенките, малка и с бяла коса, с очи с цвят на океана, твърди като ахат, но омекващи при вида на дъщеря й.
— Как… — Лайя най-сетне успява да изхрипти. — Каркауните…
— Не си направиха труда да проверят тялото ми — казва Мирра от Сера. — А аз докоснах Звездата, помниш ли? Трудно ни е да бъдем убити.
— Но защо не дойде при мен? — пита Лайя. — Защо не се опита да ме намериш?
— Защото отмъщението беше по-важно за мен от теб — казва Мирра. Лайя, зашеметена, отстъпва назад. — Никога не бях добра м-майка, момиче. Знаеш това. Знаех, че никой нямаше да има шанс срещу кучката от Блекклиф, освен ако тя не го очакваше. Нейните шпиони й казаха, че съм мъртва. Затова останах мъртва. Единствените, които знаеха, че съм жива, бяха Харпър, който ми даде място да спя в Антиум, и Кървавия гарван.
При възмущението на лицето на Лайя, Мирра вдига ръка. — Не се ядосвай на нея сега — казва тя. — Помогнах й в тунелите на Антиум, но тя не знаеше, че съм аз. Не знаеше, че съм жива, до нощта преди битката. След като си побъбрих малко с Карина.