Когато Рехмат проговаря отново, е само към мен: Съжалявам за това, млад воине.
Огън раздира тялото ми, нагоре и надолу по всяка клетка, сякаш нервите ми се изтръгват от кожата и се посипват със сол. Ако можех да крещя, нямаше да спра. Но Джадуна са запушили устата ми, и аз се напъвам срещу тях, чудейки се какво съм сторила, за да заслужа това. Защото това сигурно е краят ми.
От тялото ми се появява смътно човешка фигура. Напомня ми малко на времето, когато гулите приеха образа на брат ми, за да ме уплашат отдавна в Сера, в ковачницата на Спиро Телуман. Но докато подобията, създадени от гулите, са частици от нощта, това същество е парче от слънцето.
Мускулите ми се превръщат в желе. Всичко, което мога, е да присвивам очи срещу яркостта, опитвайки се да различа детайли от формата, но тя не е нито жена, нито мъж, нито те, и не е нито млада, нито стара. С последен блясък сиянието й избледнява, докато стане поносимо.
Д’арджу пада на колене пред видението. Когато то подава на Джадуна светеща ръка, пръстите на Д’арджу минават право през нея. Каквото и да е Рехмат, не е телесно.
— Стани, Д’арджу — казва Рехмат със същия дълбок глас. — Вземи рода си и си вървете. Човек наближава.
Опитвам се да се надигна и не успявам. Какъв човек? Опитвам се да кажа, но звучи само като „Хъф“.
Джадуна излизат безмълвно, всички освен А’вни. — Не можем ли да й помогнем? — казва тя. — Това е самотна битка, която трябва да води, Рехмат.
— Твоята доброта ти прави чест, А’вни — казва Рехмат. — Не се бой. Нашият млад воин не е сам. Има други, чиито съдби са преплетени с нейната. Те ще бъдат неин щит и броня.
Не чувам отговора на А’вни. Защото, когато премигна, Джадуна са изчезнали. Рехмат е изчезнал. Не се чувствам уморена или слаба, а болката, която раздираше тялото ми преди минути, се е превърнала в тъпа пулсация. Все още съм във вилата — съдейки по накитите, разхвърляни по тоалетката, тя сигурно принадлежи на Джадуна.
Беше ли сън? Ако да, как попаднах в тази стая? Защо нямам белези от боя ми с Комендантката и Нощника?
Забрави това. Измъкни се оттук.
Тревожните камбани все още бият, а виковете от улицата са толкова силни, че ги чувам през затворения прозорец. Претърсете следващата улица. Намерете ги!
Вратата се отваря с трясък и една жена влиза. Приклякам зад стола, с нож в ръка, но жената отметва качулката си.
— Лайя! Проклети адове. — Кървавия гарван се е преоблякла в марински морски кожи, и макар косата й все още да е покрита, изглежда повече като себе си. — Търсих те навсякъде. Какво стана?
— Аз… аз бях… отвлечена от Джадуна, които извършиха някакъв ритуал, от който… нещо излезе от мен, но сега го няма и нямам представа какво означава всичко това.
— Влязох в бой с Нощника — казвам. — Избягах през прозореца.
Гарванът кима одобрително. — Същото. За прозореца, искам да кажа. Разкажи ми какво стана по пътя. Трябва да се срещнем с другите при портата. Навсякъде е пълно с пазачи…
Вдигам ръка, защото съзирам проблясък на ирисценция — един от уайтовете на Муса. Миг по-късно между пръстите ми се появява свитък.
Североизточната порта е компрометирана. Навсякъде е пълно с войници. Какво, по дяволите, направихте вие двамата? Отидете на пристанището. Ще ви намеря.
— Хубаво, че успя да вмъкне и упрек, но не и кое пристанище — промърморва Гарванът.
— Ще е пристанище Фари — казвам. — Там, където слязохме, когато пристигнахме. Но първо трябва да прекосим половината град. А ако улиците са пълни с войници…
Гарванът се усмихва мрачно. — Улиците са за аматьори, Лайя от Сера. Ще минем по покривите.
Глава 8
Ловецът на души
Джиновете изтръгват Каин от ръцете ми и Авгурът се строполява на няколко метра от мен. Сигурен съм, че силата на удара ще разцепи крехкото му тяло на две. Но той се надига на лакти, докато трима джини го обграждат, преграждайки пътя му за бягство.
— Той е наш — заявява джинът, който командва, заставайки между Авгура и мен. Дъждът се стича по тежката му качулка, а пламенните му очи горят с омраза. — Върни се при своите духове. Той не си струва неприятностите, Ловецо на души.
Може би. Но Каин знае нещо за сънищата. Знае за заплаха над Мястото на чакането. Има информация, от която се нуждая. Проклет да си, старец.
— Авгурът някога е бил човек — казвам. — Следователно е под моя отговорност. Ще бъде отведен от Мястото на чакането. Но не от вас.
Един от джиновете пристъпва напред. Качулката му пада назад, разкривайки човешки облик, коса, сплетена близо до главата, кожа по-тъмна от моята. Изглежда ми смътно познат, но не мога да разбера защо. Той изсумтява. — Големи думи за малко момче.