Това не е, което искат. Знам го. Защото не е просто, или чисто, или подредено. Не замете греховете на Империята под килима, нито позволява на онези, които винаги са имали всичко, да се върнат към този живот. Но това е, което ще получат, ако съм тяхна императрица. И те заслужават да го знаят.
— Освен това — поглеждам към Куин, — няма да изоставя семейството си. Граждани на Империята — пронизвам тълпата с поглед. — Няма да се омъжа. Няма да родя деца. Защото, ако съм Императрица, тогава Империята е моят съпруг и съпруга. Моята майка и баща. Моя брат и сестра. И аз обявявам Закариас Марк Ливий Акилус Фарар за мой единствен наследник — изваждам ножа си и режа ръката си, оставяйки кръвта да попие в земята. — Това се кълна, с кръв и кости.
Настава мъртва тишина и аз поглеждам към Куин, очаквайки да даде заповед да ме отстранят. Вместо това той ми хвърля оцениващ поглед, преди да сложи юмрук на сърцето си.
— Императрица! — изревава той, и армията се присъединява почти веднага, защото те, над всички други, разбират, че борбата и умирането заедно създават връзки там, където преди не е имало нищо. Патерите и Материте следват.
Зад мен Лайя извиква: — Императрица! — После Афия. Муса. Племенните хора. Книжниците.
Само Мами мълчи.
Поглеждам към нея, към Закариас в ръцете й. Обявявайки го за мой наследник, може би го обричам на живот, който той няма да иска. Може би ще ме намрази за това.
— Той няма да е в безопасност в Антиум — размишлявам на глас, докато възгласите продължават. — Не за дълги години, докато работя за стабилизирането на Империята. Майка му така или иначе не го искаше там, сред интригите и кроежите.
— Отглеждала съм малки момчета преди, Хелене Артурия — Мами притиска Закариас към себе си. — Не се получиха толкова зле. И ако е писано да управлява Империята, той трябва да познава нейния народ. Целия народ. Воините, Племената и Книжниците — тя хвърля многозначителен поглед към Лайя, и на въпроса в очите ми, Книжницата проговаря.
— Мами ще ме обучава за Кехани — Лайя не може да скрие радостта си от тази перспектива. — Племето Сайф се съгласи.
— Кой по-добър да го наглежда от жената, която го доведе на този свят? — казвам. — И Кехани, която отгледа един от най-добрите мъже, които познавам. Но няма ли да е бреме?
Мами среща погледа ми с вдигната вежда и виждам първите нежни кълнове на прошка там.
— Не, Императрице — казва тя. — Защото той е семейство. Както си ти. Както е Лайя. И макар семейството да може да причини болка и да прави грешки, то никога не е бреме. Никога.
Възгласите се превръщат в рев. В него чувам гласа на баща ми и на майка ми. Чувам този на Хана и Ливия, и на Харпър.
Лоялни, шепнат те, до края.
ЧАСТ VI: Историята
Глава 70
Елиас
Първите няколко дни след битката са трудни и сърцето ми се разкъсва неведнъж. Първо, когато се натъквам на призрака на Авитас Харпър, привързан към Мястото на чакане не заради собственото си смятане, а заради моята тъга по загубата му.
— Чувам гласа на баща ни — казва той тихо, докато минаваме през килим от розови цветя Тала по пътя към реката. Авитас е съвършеният войник, спокоен с факта, че е загинал в битка, защитавайки жената, която е обичал. — Той ме чака. Години наред копнеех да го видя. Пусни ме, братко.
Имахме твърде малко време заедно. Част от мен иска да откажа да го пусна, да го накарам да остане. Но докато в живота Авитас беше сдържан, сега около него се усеща спокойствие. Би било грешно да го задържа тук.
При реката той спира и накланя глава — жест, който разпознавам с болка, защото и аз го правя. — Кажи на Хелене, че изпълних желанието си, моля те. Кажи й, че трябва да живее.
Той се разтваря в реката и само часове по-късно намирам Дарин от Сера, носещ се близо до носа, където е загинал. Виждайки призрачната му форма, осъзнавам окончателността на смъртта му и не намирам сили да проговоря.
— Елиас. — Той се обръща към мен и ми подарява лека усмивка. — Знам, че съм мъртъв. Не е нужно да ми държиш реч. Искам само да знам дали Лайя е добре.
— Жива е — казвам му. — И победи Нощодателя.
Повечето духове, които идват в Мястото на чакане, са ядосани. Объркани. Но не и Дарин. Сините му очи блестят от гордост и той върви доброволно с мен към бреговете на Здрача. Заглеждаме се в искрящите му води.