— Ще отидеш ли при нея? — пита той.
Кимвам, а той накланя глава. — Щастлив съм — казва. — Ако някой може да я обича достатъчно за всички, които е загубила, това си ти. Пожелавам ти радост, Елиас.
После и той стъпва в реката. След това седя дълго на брега й, скърбя за всичко, което войната ми отне.
Седмиците минават и докато обучавам Мирра, докато успокоявам болката на духовете, се опитвам да укротя и своята. Да намеря мир с призраците, докато се освободя от тях.
Пролетта се превръща в лято и Мястото на чакане избухва в зеленина. Под жаркото слънце река Здрач прокарва мързеливия си път на юг, а сладкият аромат на нощен жасмин изпълва всяка долина и поляна.
Един ден, когато ветровете от реката са все още хладни и звездите отстъпват място на лилав изгрев, баба ми, Карина Валерий, ме намира.
— Готова съм, малкия — казва тя. — Да премина от другата страна.
Тя не е сама.
— Здравей, Керис. — Коленича и заговорвам на детето до Карина. Мирра, следвайки ги, търпеливо ме чака.
Когато открихме призрака на Керис Валерий сред хилядите, които Маут спаси от забрава, Мирра предложи да я преведе. Мирра изслуша майка ми, докато тя бушуваше за собствената си смърт. Мирра беше свидетел, когато духът на Керис пищеше, принуден да изпита всяка частица от мъчителната болка, която бе причинила на света. И Мирра беше тази, която през месеци успя да облекчи един живот, изпълнен с насилие и страдание, за да може Керис да се върне към последния си мирен момент и да остане там.
Лъвицата е по-добре заради това. Тежарът в душата й се е олекотил и сега в нея има дистанция, спокойствие в изражението й, което бавно е заменило злобата.
Заедно с Талис водим Керис и Карина към реката, спирайки, за да позволим на младия призрак да се свие в гората и да наблюдава как паяк тъче мрежата си.
Когато най-сетне стигаме до Здрача, бреговете му са буйни със зеленина, а водите му текат кристално чисти. Младата Керис го оглежда подозрително, държейки се по-здраво за майка си. После се обръща назад към Мирра.
— Ще дойдеш ли? — пита тя.
Мирра пада на колене. — Не, Керис — казва дрезгаво. — Имам още работа.
— Не се страхувай, миличка. — Карина сега сияе от радост, защото онова, за което е чакала, най-сетне се е сбъднало. — Аз съм тук.
Баба ми се обръща към мен и за първи път я виждам да се усмихва. — До следващата ни среща, малкия — прошепва тя.
После двете стъпват в реката, държейки се здраво една за друга, и изчезват. За момент тримата слушаме шепота на водата в тихо благоговение. Стъпки се чуват зад нас.
Това е Азул, която вплита цветя в дългата си черна коса. Преди два месеца тя дойде в хижата на Мирра с Талис, за да споделим хляб. Първия път само наблюдаваше. Но след няколко седмици отново започна да се разхожда сред призраците.
Тя кимва към южните гори. — Кораб потъна близо до Лацертиум — казва. — Призраците ни чакат.
Тръгваме да я последваме, но тогава се чува глас.
Бану ал-Маут.
Всички спираме, защото Маут не е говорил с нас, откакто Мирра положи клетвата си. Талис и Азул си разменят погледи, но Книжницата ме наблюдава. Тогава разбирам, че той вече е говорил с нея.
Благодаря ти, сине мой, за службата ти към мен. Лъвицата е готова. Освобождавам те от клетвата ти. Вече не си Бану ал-Маут.
Очаквам да се почувствам различно. Да не виждам призраците или да не усещам онова леко изтръпване на магията в земята, което ми подсказва, че Маут е наблизо. Но нищо не се променя.
Винаги ще имаш дом сред духовете, Елиас. Не забравям децата си. Оставям ти вятърноходството като спомен от времето ти тук. Може би един ден, след много години, ще служиш отново.
С това гласът замлъква и аз се обръщам към Мирра, чувствайки се зашеметен, леко тъжен и несигурен какво да правя.
— Е, момче, какво чакаш? — Тя се усмихва с кривата си усмивка и ме побутва. — Отивай при нея.
«««
Улиците на Нур преливат от търговци и занаятчии, акробати и жонгльори, продавачи на лунни сладки и деца, които се носят в радостни глутници. Улиците са украсени с разноцветни фенери, а танцови сцени блестят на слънцето. На хоризонта се задава буря, но хората в Нур я игнорират. Преживели са и по-лошо.
Въпреки че все още има следи от нападението на Керис, Императрицата изпрати две хиляди войници, за да помогнат с възстановяването. Сградите в Нур са пребоядисани и обновени, отломките отдавна са извозени, а пътищата — наново павирани. Оазисът пулсира от живот. Защото тази вечер е Лунният фестивал на Книжниците. И хората са решени да празнуват.
В гарнизона на Воините, където Лайя и аз се изправихме срещу Мехерия, знамето на Хелене се вее на топлия летен вятър. Значи тя е пристигнала.