Колите на племето Сайф са разположени в един от многото кервансараи в Нур и дълго време просто наблюдавам оживлението.
Истинска свобода — на тялото и душата. Това ми обеща Каин толкова отдавна. Но сега, когато е тук, не знам как да й се доверя. Не съм войник, нито студент, нито Маска. Не съм и Ловец на души. Животът се простира пред мен, непознат и несигурен, пълен с възможности. Не знам как да повярвам, че ще продължи.
Шепот на плат, аромат на плодове и захар. После тя е до мен, придърпва ме близо, златните й очи се затварят, докато се изправя на пръсти. Вдигам я, краката й обгръщат кръста ми, устните й са меки срещу моите, ръцете й в косата ми.
— Хей!
По средата на целувката нещо ме удря по тила и аз трепвам, пускам Лайя и се изчервявам, когато Шан застава между нас.
— Това е нашата Кехани в обучение. — Той ме изглежда гневно, преди лицето му да се разтегне в усмивка. — И тази вечер ще разкаже първата си история. Покажи малко благоприличие, Воине. Или поне — кимва към ярко боядисана кола в края на кервансарая — намери си кола.
Не ми го казва два пъти и докато с момичето, което обичам, се търкаляме в нейната кола, докато удрям главата си в ниския таван и псувам, докато тя изрита краката ми изпод мен и ме приковава към леглото си, смеейки се, напрежението в сърцето ми се разплита.
Но по-късно, когато се взираме в тъмния, изрязан с дантела таван на колата, задавам въпроса, който ме гложди.
— Как да се доверим на щастието си, Лайя? — Обръщам се към нея, а тя проследява устните ми с пръст. — Как да продължим, ако не знаем дали няма да ни бъде отнето?
Радвам се, че тя не отговаря веднага, благодарен, че разбира защо питам. Лайя вече не е същата. Радостта й е умерена, като моята. Сърцето й е нежно, като моето. Умът й е предпазлив, като моето.
— Не мисля, че отговорът е в думите, любов моя — казва тя. — Мисля, че е в живота. В намирането на радост, колкото и малка да е, всеки ден. Може би в началото ще ни е трудно да се доверим на щастието. Но можем да се доверим на себе си, че винаги ще го търсим. Спомни си какво каза Нан.
— Където има живот, има надежда.
Отговорът й е още една целувка, и когато се отдръпваме, изненадан съм да видя, че ми хвърля мрачен поглед.
— Елиас Валерий — казва тя властно, — преди две години, в нощта на този фестивал, прошепна нещо доста интригуващо в ухото ми. Все още не си го превел.
— А, да. — Изправям се на лакти и целувам пътека по врата й, до ключицата й, мързеливо продължавайки към корема й, докато желанието ми нараства, когато тя потреперва.
— Спомням си — казвам. — Но не се превежда точно. — Поглеждам я, усмихвайки се, докато дъхът й секва. — Наистина ще трябва да ти покажа.
Глава 71
Хелене
Танците започват преди залеза, и когато луната е над главите ни, сцените в Нур са пълни, а музиката е бурна.
Гардисти от Воините и Племената патрулират, но аз все пак оглеждам фестивала, отбелязвайки изходите и входовете, през които нападател би могъл да избяга. Ниши и прозорци, където убиец би могъл да се скрие.
Стари навици.
С две Маски зад гърба ми си проправям път през тълпите, срещайки се с половин дузина ключови Залдари от Племената, преди Мами Рила да се приближи до мен.
— Стига политика, Императрице. — Тя кимва към стражите ми, и когато кимвам в отговор, те се отдръпват. — Дори императриците трябва да танцуват. Макар че трябваше да облечеш рокля. — Тя се намръщва към бронята ми и ме побутва към леко разчорлен Елиас, който току-що се е появил на сцената.
— Къде е Лайя? — Поглеждам зад него. — Предпочитам да танцувам с нея.
— Тя се подготвя да разкаже история. — Той хваща ръцете ми и ме издърпва към центъра на сцената. — Това е първата й история и е нервна. Заседнала си с мен.
— Ще бъде невероятна — казвам. — Снощи я чух да разказва история на Закариас. Той беше запленен.
— Къде е той?
— С Тас, ядат лунни сладки. — Кимвам към една количка близо до колата на Мами, където младият Книжник, който сякаш е пораснал с цял крак, откакто го видях последно, се усмихва, докато племенникът ми пъха сладка в устата си. Муса, който им прави компания, подава още една.
— Как си? — Елиас се отдръпва от мен и се завърта, държейки ръката ми над главата ми, докато аз правя същото миг по-късно. Спомням си, когато това беше всичко, което исках. Да държа пръстите му в моите. Да се чувствам свободна. Това време изглежда толкова далечно, сякаш гледам живота на някой друг.
— Има много за правене — казвам. — Трябва да завърша обиколката на градовете на Племената, а след това ще отида в Сера. Блекклиф е почти възстановен.