— Декс е Комендант сега, чух.
— Командир — поправям го. — Няма да има друг Комендант.
— Не. — Елиас е замислен. — Предполагам, че не. Няма и стълб за бичуване, надявам се?
— Декс каза, че Силвий го е използвал за подпалки — казвам. — Ще приемат първия клас от жени-рекрути след месец. Интересува ли те учителска позиция?
Елиас се смее. Барабаните бият малко по-бързо и в един ритъм ние ускоряваме темпото на танца си. — Може би един ден. Вече получих писмо от твоя Кървав гарван. — Той повдига вежда, имайки предвид дядо си. — Иска наследникът на рода Валерий да се върне в Сера. Със съпруга Книжница, ако можеш да повярваш.
— Тя първо трябва да каже „да“. — Усмихвам се на загрижеността, която се появява върху челото му. — Но наистина, Куин би казал такова нещо. — Оглеждам се и виждам Муса, движещ се през тълпата към нас. — Книжниците имат доста защитник в двора напоследък.
Елиас накланя глава, сивите му очи са сериозни. — Как е сърцето ти, Хел?
Дълго време не отговарям. Барабаните спират и група свирачи на уд започват по-бавна мелодия.
След смъртта на Харпър исках да изтръгна сърцето си, за да спра болката. Да науча какво е казал духът му на Елиас — съобщение, което приятелят ми сам ми донесе — не ми донесе утеха. Крачех по улиците на Антиум късно през нощта, проклинайки действията си, преживявайки отново битката. Измъчвах се с това, което можех да направя.
Но с дните, които се превърнаха в седмици и месеци, свикнах с болката — по същия начин, по който се научих да живея с белезите по лицето си. И вместо да мразя сърцето си, започнах да се удивлявам на неговата сила, на факта, че то продължава да бие упорито. Аз съм тук, сякаш казва. Защото не сме свършили, Хелене. Трябва да живеем.
— Преди да умре — казвам, — Ливи ми каза, че ще трябва да се справя с всичко, което се опитвах да скрия от себе си. Каза, че ще боли. И — срещам погледа на стария си приятел — наистина боли.
— Сега сме преследвани от призраци, Хел — казва той, и има странна утеха в това да знам, че поне има някой на света, който разбира тази болка. — Всичко, което можем да направим, е да се опитаме да не създаваме нови.
— Извинявай, Елиас. — Муса се появява, държейки лунна сладка. Веднага я открадвам от него. Умирам от глад. — Мога ли да се включа?
Елиас навежда глава, а Муса търпеливо чака, докато поглъщам сладката. В мига, в който свършвам, той хваща ръката ми и ме придърпва близо.
Много близо.
— Това е малко неподходящо. — Поглеждам го и се оказвам леко задъхана.
— Харесва ли ти? — Муса повдига тънка, тъмна вежда. Изненадана, обмислям въпроса му.
— Да — казвам.
Той свива рамене. — Тогава какво значение има.
— Чух, че новият крал на Адиса е възстановил земите и титлата ти — казвам. — Кога тръгва керванът ти?
— Защо, Императрице? Опитваш се да се отървеш от мен ли?
Опитвам ли се? Муса беше безценен в двора, очаровайки Илустрианските Патри с лекота, както и Книжниците. Когато разделихме именията на най-близките съюзници на Керис, Муса беше този, който предложи да ги дадем на Книжници и Плебеи, които се биха в битката при Антиум.
И когато скръбта заплашва да ме погълне, Муса е този, който се появява с ядене и настоява да го изядем на слънце. Муса ме влачи в дворцовите кухни, за да печем хляб заедно, и Муса предлага да посетим Закариас, дори ако това означава да отменим две седмици двор.
Първоначално мислех, че Книжникът има духове, които ме наблюдават, за да не потъна твърде дълбоко в отчаяние. Но духовете, каза ми той, вече не са негови шпиони.
Да знаеш твърде много тайни не е особено приятно, каза той, докато яздехме един ден. Как да взема Пателя на рода Виселия на сериозно, когато знам, че прекарва по-голямата част от времето си в писане на оди за хрътките си?
— Императрице? — Той чака отговор на въпроса си, и аз се отърсвам.
— Не искам да те задържам в Империята — не мога да го погледна — ако не искаш да останеш.
— Ти искаш ли да остана? — Въпреки арогантността, която носи като броня, чувам нотка на уязвимост в гласа му, която ме кара да вдигна поглед към тъмните му очи.
— Да — казвам на несигурността му. — Искам да останеш, Муса.
Той издишва. — Слава на небесата — казва. — Всъщност не обичам пчелите толкова много. Малките гадинки винаги ме жилят. И без това ти трябвам тук.
Изсумтявам и стъпвам на крака му. — Не ми трябваш.
— Трябвам ти. Властта е странно нещо. — Той поглежда към Афия и Спиро, които пляскат и се въртят на няколко крачки от нас, и към Мами, която храни развеселения Закариас с още една лунна сладка. — Може да превърне самотата в отчаяние, ако няма някой наблизо да внимава.