— Не съм самотна! — Лъжа, макар Муса да е твърде джентълмен, за да ме изобличи.
— Но си сама, Императрице. — Сянка преминава през лицето му и знам, че мисли за жена си, Никла, мъртва от шест месеца. — Както са сами всички, които имат власт. Не е нужно да бъдеш.
Думите му парят. Защото са истина. Обикновено веселото му лице омеква, докато ме наблюдава.
— Трябваше да е той да танцува с теб — казва Муса, и при суровата емоция в гласа му очите ми се загряват.
В този момент копнея за ръцете на Харпър. За неговата грация и рядката му усмивка. За начина, по който можех да го гледам наравно, защото бях почти колкото него на ръст. За неговата стабилна, тиха любов. Никога не танцувах с него. Трябваше да го направя.
Част от мен отчаяно иска да затвори спомените за него в същата тъмна стая, където живеят родителите ми и сестра ми. Стаята, която съхранява цялата ми болка.
Но тази стая вече не бива да съществува. Семейството ми заслужава да бъде помнено. Оплакано. Често и с любов. Както и Харпър.
Сълза се стича по бузата ми. — Трябваше да е тя до теб — казвам на Муса.
— Уви. — Книжникът ме завърта в кръг, после ме придърпва обратно. — Ние сме тези, които оцеляха, Императрице. Може би нещастници, но това ни е съдбата. И щом сме тук, може би трябва да живеем.
Свирачите и уд играчите започват нова мелодия, а барабаните бият, изисквайки по-бърз, по-див танц.
Макар преди малко да бях неохотна, сега откривам, че искам да се отдам на този буен ритъм. Както и Муса. Затова се смеем и танцуваме отново. Ядем дузина лунни сладки и прогонваме самотата, двама счупени души, които, поне за тази нощ, съставят едно цяло.
По-късно, когато Мами Рила ни вика за историята на Лайя и докато се настаняваме със Закариас и останалите от племето Сайф на чергите и възглавниците, разпръснати из кервансарая, се навеждам към Муса.
— Радвам се, че оставаш — казвам. — И ще съм благодарна за компанията ти.
— Добре. — Муса ми отправя блестящата си усмивка, и за първи път тя не е подигравателна. — Защото все още ми дължиш услуга, Императрице. И смятам да я поискам.
Отговарям му със смях, изпълнен с наслада. Наслада, че мога да почувствам тръпка, когато мъж, за когото ме е грижа, ме кара да се усмихна. Че мога да очаквам с нетърпение история, разказана от приятелката ми. Че мога да намеря надежда в очите на малкото момче, което държа в ръцете си.
Че въпреки всичко, което съм преживяла, или може би заради него, в сърцето ми все още има радост.
Глава 72
Лайя
Мами ме намира в каруцата ми, крачейки в тясното пространство, мърморейки си историята. Луната е високо в небето, а мирисът на кардамон, мед и чай изпълва керваните.
— Лайя, любов моя — казва тя. — Време е.
Когато излизам от каруцата, тя оправя роклята ми, традиционна курта и шалвар на Книжниците, дрехи, които носехме преди много време, преди да дойдат Воините. Платът на куртата е в същия топъл черен цвят като прилепналите панталони отдолу и пада до коленете ми. Блести с геометрична бродерия в сребърни и зелени нишки, в чест на Кеханни, която ме обучава. Деколтето е ниско и квадратно, а К, което Керис издълба върху кожата ми, се вижда ясно.
— То означава — казах по-рано на Елиас — Кеханни.
— Знаеш ли историята, която ще разкажеш? — пита ме Мами, докато вървим към сцената на Кеханни, където се е събрала огромна тълпа. Аубарит и Гибран постилат одеяла и черги, докато Спиро — който се е установил в Нур — помага на Афия да раздава чаши с димящ чай от ръка на ръка.
— Знам историята, която искам да разкажа — казвам. — Но… не е много подходяща за Лунния фестивал.
— Историята избира теб, Лайя от Сера — казва Мами. — Защо искаш да разкажеш точно тази?
Тълпата за миг избледнява и чувам Мехерия в съзнанието си. Не забравяй историята, Лайя от Сера.
— Тази история е бесилото на площада — казвам. — Кръвта по калдъръма. Това е К, издълбано върху кожата на едно момиче от Книжниците. Майката, която чака тридесет години детето си. Агонията на едно унищожено семейство. Тази история е предупреждение. И е обещание, което ще бъде спазено.
— Тогава трябва да бъде разказана. — Мами си проправя път към своето място сред натъпканата тълпа.
Когато се качвам на сцената, публиката се укротява. Елиас се е облегнал на една каруца, косата му пада върху очите, погледът му е далечен. Хелене седи близо до него с Муса, стражите й са наблизо, вниманието й е отдадено на Закариас, който подскача в скута й.