Вдигам ръце и всички изведнъж замлъкват, благоговейно.
Не се изненадвай от тишината, учеше ме Мами. Изисквай я. Защото им предлагаш дар, който ще носят завинаги. Дара на историята.
— Събудих се в сиянието на един млад свят. — Гласът ми достига до най-далечните ъгли на керваните. — Когато човекът знаеше за лов, но не и за земеделие. За камък, но не и за стомана. Миришеше на дъжд, на пръст и на живот. Миришеше на надежда.
Извличам историята от дълбините на душата си, изливам в нея любовта си, прошката си, гнева и съчувствието си, радостта и тъгата си.
Публиката е погълната, лицата им постоянно се менят — от шок към радост, към ужас — докато ги водя през безмилостните бури в живота на Мехерия.
Те го познаваха само като убиец и мъчител. Не като крал, баща или съпруг. Не като разбито създание, изоставено от своя създател.
Осъзнавам, докато разказвам историята, че съм простила на Мехерия за това, което ми причини. На семейството ми. Но нямам право да прощавам за това, което направи на този свят. Престъпленията му бяха твърде големи — и само времето ще покаже дали ще се излекуваме от тях.
Когато стигам до милостта на Рехмат, до края на Мехерия, дори Закариас е притихнал, ръчичката му е в устата, докато ме гледа с широко отворени очи.
— В този момент вятърът спря. — Гласът ми се снижава и всички се навеждат напред като един, за да чуят. — Всичко утихна. Всичко замря. Защото Възлюбеният, който се събуди с раждането на света, вече го нямаше. И за един-единствен, изпълнен с мъка миг, самата земя го оплакваше.
Раменете ми се отпуснат. Историята свърши и тя е взела своята дан. Никой не казва и дума, след като приключвам, и за миг се чудя дали не съм допуснала някаква грешка в разказа.
Тогава Племената избухват, пляскат, викат, тропат с крака, крещейки: Аара! Аара!
Още. Още.
В дългите сгради, които обграждат керваните, фигури се движат в сенките, слънчеви очи проблясват. Изчезват в момента, в който ги погледна — всички, освен една. Под качулката й зървам тъмносини очи и бяла коса, белязно лице и ръка, вдигната към сърцето й.
Майко.
След като огньовете угасват и празнуващите се прибират по домовете и каруците си, напускам керваните и се отправям към пустинята. Това е най-тъмният час на нощта, когато дори духовете си почиват. Нур блести с хиляди лампи, съзвездие в сърцето на пясъците.
— Лайя.
Познавам гласа й, но повече от това, познавам усещането за нея, утехата от присъствието й, аромата на канела в косата й.
— Не беше нужно да идваш — казвам й. — Знам, че е трудно да се измъкнеш.
— Това беше първата ти история. — Тя вече не заеква и излъчва сериозност, която ми напомня за баща ми. Тя е започнала да си прощава. — Не исках да я пропусна.
— Как са джиновете?
— Гневни — казва Майка. — Малко изгубени. Но започват да намират пътя си, дори без Мехерия. — Тя стисва ръката ми. — Твоята история им хареса.
Вървим в тишина известно време, после спираме на върха на голяма дюна. Галактиката свети ярко и ние наблюдаваме как звездите се въртят над нас в своя непознаваем танц, позволявайки си да се насладим на красотата им. Тя ме прегръща през раменете, а аз се отпускам в нея, затваряйки очи.
— Липсват ми — прошепвам.
— И на мен — казва тя. — Но те ще бъдат там, малко щурче, от другата страна. Чакат ни, когато дойде нашето време. — Казва го с копнеж, който разбирам. — Но не още. — Майка ме побутва многозначително. — Имаме още много да правим в този свят. Трябва да тръгвам. Духовете ме зоват. — Тя кимва през рамото ми. — И някой те чака.
Елиас се приближава, след като Майка вече е изчезнала с вятъра. — Тя е около хиляда пъти по-добра в улавянето на души, отколкото аз някога бях — казва той.
— Ти беше отличен в това. — Обръщам се към Нур и закачам ръката си в неговата, наслаждавайки се на неговата солидност, на силата му. — Просто го мразеше.
— И сега, когато съм свободен — казва той, — мислех си, че трябва да намеря нещо за правене. Не мога просто да се мота по керваните, докато ти работиш усилено, за да станеш Кеханни. Никога няма да ми се размине.
— Ще бъдеш невероятно добър в каквото и да избереш, Елиас. Но какво искаш?
Той отговаря достатъчно бързо, за да разбера, че е мислил за това отдавна.
— Тас иска да учи изработка на ятагани заедно с няколко други деца от керваните на Саиф — казва той. — А нашият бъдещ император в крайна сметка ще има нужда от уроци по десетина предмета.
Мисълта за Елиас, който учи Тас, децата от Саиф и Закариас, леко разтапя сърцето ми. — Ще бъдеш невероятен учител — смея се. — Макар че ми е жал за тези деца. Няма да им се размине нищо.