Той потръпва и задържа погледа ми към своя. — Кажи им. Закълни се! — Звучи отново като себе си, но когато драска по ръката ми, в това няма сила. Ръката му пада и от гърдите му се изтръгва хриптене.
— Елиас — казва той. — Помни —
Той прошепва нещо, две думи, които едва улавям. После джиновете изскачат от дърветата и аз се втурвам далеч от тях, без да спирам, докато не стигна до поляната близо до колибата ми, където знам, че ще съм в безопасност.
Олюлявам се към нея, сърцето ми бумти в ярко напомняне за собствената ми смъртност. В гората духовете вият, нуждаещи се от утеха. Но аз затръшвам вратата пред тях. Тялото ми трепери и чакам, задъхан, Маут да излекува опърлената ми кожа, да отнеме мислите в главата ми. Лайя. Хелене. Керис.
Когато магията се разлива през мен, искам да заплача от облекчение. Но макар изгарянията ми да избледняват и сърцето ми да спира своя бясен ритъм, никакъв прилив на забрава не отмива спомените. Те маршируват пред очите ми, остри като ножове, забиващи се в мозъка ми.
Срамът ме поглъща, когато се сетя за всички, които убих като Маска. Вече не мога да преброя колко бяха, толкова много бяха. Не само непознати, но и приятели — Деметриус. Лиандър. Енис.
Не, не. Тези спомени са безумие, защото емоциите нямат място в моя свят.
Маут, извиквам. Помогни ми.
Но той не отговаря.
Глава 9
Кървавия гарван
Деветият звънец бие, когато стигаме до кея, а Лайя диша тежко, сякаш е тичала стотици спринтове в разгара на Серанско лято.
— Имаш ли нужда от минутка? — питам. Погледът, който ми отправя, ме кара предпазливо да отстъпя назад.
— Или десет — изхриптява тя. Спирам в една алея, водеща към най-западния залив на Адиса. Вятърът свири през кея, но снегът е спрял и Адисаните са излезли на тълпи.
Търговци предлагат димящи юфки, потопени в бульон с аромат на чесън, пържени медени питки, поръсени със захар, и още стотици храни, от които устата ми се напълва със слюнка. Млади крадци се промъкват през тълпата, бързо облекчавайки жертвите си от техните монети.
И навсякъде войниците на Никла патрулират на групи по двама и четирима, със синьо бронирано облекло, което проблясва.
— Трябва да се качим на вода — казва Лайя. — Муса няма да е на кея. Твърде известен е.
— Ей там. — Кимвам към една мършава, белокоса рибарка, която крещи достатъчно силно, за да събуди мъртвите. Въпреки това старата жена има малко клиенти, намирайки се в края на кея. Незабелязана лодка се поклаща на водата зад гърба й.
— Точно толкова голяма, че да побере двама. И достатъчно маневрена, за да ни преведе през нощния пазар. — Осветени с фенери лодки се движат из залива Фари — прочутите плаващи търговци на Адиса. — Аз ще се погрижа за старата жена. Ти вземи…
— Няма да нокаутираме стара жена! — просъсква Лайя. — Може да е нечия баба.
Момичето от Книжниците излиза на кея и си проправя път през тълпата с лакти. Рибарката ни забелязва и размахва огромна розово-сребриста риба във въздуха.
— Зимна риба от тиня, току-що уловена! — вика тя, сякаш не съм на две крачки от нея. — Наряза я, опечи я, сложи я в тенджера!
Лайя поглежда към буретата с непродадена риба зад нея. — Търговията върви зле, нали, майко?
— Не съм ти майка — отвръща рибарката. — Но имам хубава тлъста риба от тиня за теб. Десет медни монети и може да храни семейството ти цяла седмица. Колко деца имаш…
— Имаме нужда от лодката ти. — Избутвам Лайя настрана. Няма време за любезности. Освен войниците на Никла, забелязвам и войници на Воините — хората на Керис — да патрулират по краищата на пазара. Подхвърлям на старата жена златен марк. — И от мълчанието ти.
Един марк е цяло състояние за някой, който вероятно изкарва един сребърник на месец. Но рибарката подхвърля монетата, хваща я и ми я връща. — Лодките не са евтини, Воине. Нито пък мълчанието.
Жената отново вдига улова си. — Зимна риба от тиня, прясна от залива! — провиква се тя и аз се боря с желанието да си запуша ушите. — Изпържи я, задуши я, нахрани с нея бръснаря си!
Керис открадна хазната, преди да предаде Антиум. Затова съм с ограничени средства. Но стискам зъби и добавям още два марка към първия. Рибарката ги прибира и кимва към лодката си, продължавайки да вика.
Докато с Лайя се насочваме към лодката, й отправям кисел поглед. — Радваш ли се, че оставихме милата стара баба жива?
Книжницата свива рамене. — Убийството не е отговор на всичко, Гарване. Грабни онази шапка. Качулката ти е твърде забележима.
Вечерта се сгъстява, докато се отдалечаваме от кея и се вливаме в движението на залива. — Не предполагам, че можеш да използваш номера си с изчезването? — питам Лайя. Би било много по-лесно да имам някой, който ми пази гърба, ако никой не може да я види. Но тя поклаща глава.