Гхуловете, които се влачат около глезените ми, изскимтяват от възбуда. Те се хранят с болка, а селото е пълно с нея. Отблъсквам ги и влизам в колибата сам.
Вътре е осветено от племенна лампа и весел огън, над който димяща тава с овъглен плосък хляб пуши. Розови зимни рози стоят върху скрина, а чаша с кладенчова вода се поти на масата.
Който и да е бил тук, е напуснал преди минути.
Или по-скоро тя иска да изглежда така.
Стоманявам се, защото любовта на един джин не е нещо мимолетно. Лайя от Сера все още има куки в сърцето ми. Купчината одеяла в подножието на леглото се разпада на пепел при докосването ми. Скрит отдолу и треперещ от ужас е дете, което очевидно не е Лайя от Сера.
И все пак той усещам като нея.
Не по външността си, защото докато Лайя от Сера носи скръб, навита около сърцето си, това момче е обхванато от страх. Докато душата на Лайя е закалена от страдание, това момче е меко, радостта му е непомрачена до този момент. Той е дете на Маринците, не повече от дванайсетгодишен.
Но онова, което е дълбоко вътре, напомня за Лайя. Непозната тъмнина в съзнанието му. Черните му очи срещат моите, и той вдига ръце.
— М-махни се! — Може би е искал да извика, но гласът му е дрезгав, ноктите му се впиват в дървото. Когато посягам да счупя врата му, той отново вдига ръце, и невидима сила ме отблъсква няколко сантиметра назад.
Силата му е дива и обезпокоително позната. Чудя се дали е магия на джин, но макар да е имало съюзи между джини и хора, от тях не могат да се родят деца.
— Махни се, гнусно създание! — Окуражен от отстъплението ми, момчето хвърля нещо по мен. Има ужилването на розови листенца. Сол.
Любопитството ми избледнява. Каквото и да живее в детето, усещам го като феерично, затова посягам към косата, преметната през гърба ми. Преди да разбере какво се случва, прокарвам оръжието през гърлото му и се обръщам, мислите ми вече се местят другаде.
Момчето проговаря, спирайки ме на място. Гласът му гърми с окончателността на джин, изричащ пророчество. Но думите са объркани, история, разказана през вода и скала.
— Семето, което спеше, се събужда, плодът на цъфтежа му е осветен в тялото на човека. И така се ражда твоята съдба, Възлюбени, и с нея разчупването — разчупването —
Един джин би довършил пророчеството, но момчето е само човек, тялото му е крехък съд. Кръвта се лее от раната на врата му и той се срива, мъртъв.
— Какво, по дяволите, си ти? — говоря на тъмнината в детето, но тя е избягала, отнасяйки отговора на въпроса ми със себе си.
Глава 2
Лайя
Разказвачката в хана „Укая“ държи препълнената обща зала в плен на своя разказ. Зимният вятър стене през улиците на Адиса, тракайки по стрехите отвън, а племенната Кехани трепери със същата сила. Тя пее за жена, бореща се да спаси истинската си любов от отмъстителен джин. Дори най-пияните посетители са погълнати от историята.
Докато наблюдавам Кехани от масата в ъгъла на залата, се питам какво ли е да бъдеш като нея. Да даряваш историята си на хората, които срещаш, вместо да подозираш, че всеки от тях може да е враг, готов да те убие.
При тази мисъл отново оглеждам залата и напипвам кинжала си.
— Ако дръпнеш качулката още по-надолу — шепне Муза от Адиса до мен, — хората ще помислят, че си джин. — Книжникът се е разположил на стола вдясно от мен. Брат ми, Дарин, седи от другата му страна. Сгушени сме до един от замъглените прозорци на хана, където топлината на огнището не достига.
Не пускам оръжието си. Кожата ми настръхва, инстинктът ми подсказва, че недружелюбни очи са вперени в мен. Но всички гледат Кехани.
— Престани да размахваш ножа си, аапан. — Муза използва маринския почетен израз, означаващ „малка сестра“, и говори със същото раздразнение, което понякога чувам от Дарин. Пчеларят, както е известен Муза, е на двайсет и осем — по-възрастен от мен и Дарин. Може би затова толкова му харесва да ни командва.
— Ханджията е приятел — казва той. — Тук няма врагове. Успокой се. Не можем да направим нищо, докато Кървавият гарван не се върне.
Заобиколени сме от маринци, книжници и само няколко племенни хора. Все пак, когато Кехани завършва историята си, залата избухва в аплодисменти. Това е толкова внезапно, че аз наполовина изваждам кинжала си.
Муза внимателно сваля ръката ми от дръжката. „Измъкваш Елиас Валерий от Блекклиф, опожаряваш затвора Кауф, доставяш Военния император посред война, изправяш се срещу Нощния Носител повече пъти, отколкото мога да преброя“, казва той, „и подскачаш от силен шум? Мислех, че си безстрашен, аапан.“