— Нощния повелител е в града. Не мога… — Тя поглежда през рамото ми, очите й се разширяват. Обръщам се рязко, очаквайки Маска, Комендантката или взвод от Марински войници. Кинжалите ми вече са в ръце. Но няма нищо освен сергията на рибарката и кея.
— Съжалявам — Лайя докосва слепоочието си, подскачайки, когато друга лодка блъсва нашата. — Помислих… няма значение. — Тя поклаща глава и аз, неспокойно, си спомням за майка й, Мира от Сера, която познавах само като Готвачката.
Лайя се съвзема, докато маневрирам през оживения залив. Муса не спираше да говори за него и, за моя изненада, откривам, че не е преувеличил красотата му. Минаваме покрай Анканска лодка, чиито сини платна са украсени с огромно око. След нея се носят дузина съдове, осветени с хартиени фенери и управлявани от Маринци, продаващи ледени сливи, риба от тиня, гърчещи се скариди и брадавични сини тикви.
— Гарване — прошепва Лайя. — Маска!
Веднага го забелязвам — той е на палубата на кораб, толкова огромен, че хвърля сянка върху половината плаващ пазар. Под облачното небе флагът на мачтата е ясно осветен. Черен е, с бяло К, изрисувано върху него. Флагът на Керис.
Само че тя го е променила от последния път, когато го видях. Сега върху К е поставена бодлива корона. Гледката ме кара да искам да счупя греблото си на две.
— Това е Саматиус — казвам. — Един от корабите, които оставих под командването на Куин Валерий в Навий. Само небесата знаят къде е старецът сега.
В този момент забелязвам друга Маска, гребеща през пазара. Сърцето ми подскача. Тази има достатъчно разум да притъпи среброто на лицето си и носи отпусната рибарска шапка.
— Харпър е тук — казвам, и след миг Лайя го забелязва.
— Сам е. Мислиш ли, че Дарин и Муса са се измъкнали?
— Надявам се, по дяволите — отвръщам. Нямаме достатъчно ковачи в Делфиниум. Тъй като Дарин е достатъчно умел, за да прави нечупливи остриета от Серанска стомана, имаме нужда от него. Не мога да върна трона на племенника си, ако нямам ятагани.
Насочваме се към Харпър, спирайки често, за да купуваме стоки, така че да не привличаме внимание. Пазарът е красив — едно от чудесата на света.
Но за Антиум копнея. Липсват ми високите колони на Залата на летописите и сводовете и арките на Илистрианския квартал. Липсва ми подредената суматоха на пазарите и високите бели върхове на хребета Невенес, видими от всяка точка в града.
Липсват ми хората ми. И се страхувам какво трябва да изтърпят под управлението на Гримар.
— Притесненията няма да помогнат — Лайя улавя тона на мислите ми. — Но говоренето може би ще.
— Без помощта на Маринците — казвам, — нещата само ще се влошат за нас. В момента имаме подкрепа, защото Патерите на Делфиниум знаят какво се случи в Антиум. Но в южната част на Империята предателството на Комендантката е само слух. Слух, който тя безмилостно потушава.
— Тя има подкрепата на всички южни семейства — казва Лайя. — И има армията. Но това не означава, че е победила. Какво е онова, което винаги ми казваш, когато съм твърде уморена, за да опъна лъка? Поражението в ума ти…
— …е поражение на бойното поле. — Усмихвам й се. Когато започнах да я уча на стрелба с лък, очаквах да се откаже, след като разбере колко е трудно.
Сгреших. Когато бях рязка с Лайя, тя работеше по-усърдно. Някои нощи я виждах на стрелбището близо до казармите на Черната гвардия, да тренира. Не е Маска, но може да убие човек на трийсет крачки.
— Права си, разбира се — казвам. — Керис може да иска смъртта ни, но аз не бързам да стигна до Мястото на чакането — а ти?
Тялото на Лайя се напрегна. Твърде късно осъзнавам колко безчувствен е коментарът ми.
— Аз… съжалявам.
— Няма нищо. — Лайя въздъхва. — Мъжете са ужасна загуба на въздух.
— Пълен боклук — съгласявам се.
— Безполезни отпадъци — добавя тя, усмихвайки се.
Изсмивам се, преди неволно да погледна към Харпър, замаскиран сред куп лодки. Лайя проследява погледа ми.
— Той е един от малкото, които не са, Кървави гарване.
— Почти стигнахме. — Харпър не е тема, която имам желание да обсъждам, сега или изобщо. Но Лайя поклаща глава.
— Горкият Авитас — казва тя. — Няма никакъв шанс, нали? Небесата, очите му ще изскочат от главата, когато те види в тези Марински кожи.
Лицето ми пламва и се чувствам засегната. Не очаквах злоба от нея.
— Няма нужда да си груба — казвам. — Знам, че не съм… — Жестикулирам неясно към нея, с извивки на всички правилни места.