— Гарване!
Дълга шабка — лодка с една мачта и два чифта гребла — се издига от тъмнината. Дарин стои на носа й, и облекчение ме залива. Той обаче изглежда, сякаш иска да удуши Кървавия гарван.
— Къде е Лайя? Къде е сестра ми?
Кървавият гарван отблъсква стрела, която едва не я пронизва в сърцето. — Спокойно — извиква тя. — Тя е точно…
В този момент разпростирам тъмнината достатъчно широко, за да покрия нея и Авитас. Една секунда двамата се бият. В следващата хората на Керис свалят оръжията си, взирайки се в празна лодка.
Сграбчвам мястото, където мисля, че е рамото на Кървавия гарван, надявайки се на небесата, че нито тя, нито Авитас ще решат да замахнат с ятаган по врата ми.
— Не могат да ви видят! — прошепвам. — Качете се в лодката на Муса. Бързо!
Въздухът профучава покрай мен, когато Кървавият гарван се плъзва и се изкачва на палубата на шабката. Авитас я следва, а аз се гмурвам дълбоко в себе си, докато не разпростирам невидимостта си над изумения Дарин и Муса.
— Спрете да гребете — просъсквам на Пчеларя. — Никой да не мърда!
Шабката се носи по течението, докато Воините търсят в тъмнината, цялата им мощ и брой нищо пред моята магия.
Войниците се приближават до нашия съд, но след като го оглеждат за пътници, го заобикалят, отправяйки се към малката лодка, където ни видяха последно, надничайки във водата. Ние мълчим, докато минават дълги минути. Когато войниците изчезват от поглед, Муса и Кървавият гарван хващат греблата и гребат бързо и тихо, докато светлините на пазара не се превърнат в далечен блясък зад нас. Накрая свалям невидимостта ни. Всички заговарят наведнъж.
— Слава на небесата, всички сте…
— Какво, по дяволите, беше…
— Лайя! — Един глас надвива останалите, и слаба фигура изплува изпод седалката на Муса.
Той е половин стъпка по-висок, отколкото беше последния път, когато го видях, но блестящата усмивка и искрящите очи, които срещнах за първи път в затвора Кауф, докато се опитвах да освободя Дарин и Елиас, са същите.
— Тас? — Не вярвам, че е той, докато не се хвърля към мен, и аз не прегърна слабата му фигура в обятията си. — Какво правиш тук? Трябваше да си в безопасност в Айо!
— Тас беше моята „доставка“ — казва Дарин. — Бях притеснен, че няма да стигне до мен навреме, иначе щях да ти кажа.
— Ще трябва да наваксате по-късно — казва Муса. — В момента мисля, че е време Лайя да ни разкаже за невидимия си приятел.
Рехмат. Той има предвид Рехмат. — Един ден — впервам в него яростен поглед — подслушването ти ще ти донесе неприятности, от които дори твоите уайти не могат да те измъкнат.
— Не днес, аапан — казва той. — Говори.
Когато приключвам с разказа, зората е блед намек на хоризонта, а снежните облаци са отстъпили място на мандариново небе. Заливът е спокоен, вятърът е с нас и ние се движим стабилно на северозапад към река, която ще ни отведе в Империята. Муса е прибрал греблата и е вдигнал платната, а ние седим в кръг близо до кърмата на шабката.
— Значи това е — казва Дарин. — Решила си, че си ти срещу Нощодателя?
— Чувствам, че е правилно. — Не добавям, че нямам представа как ще унищожа джиновете — или откъде да започна.
— Това не е добра причина да тръгнеш да ловиш най-опасното същество, което някога е живяло. Защо трябва да си ти?
Недоволството на брат ми ме вбесява. Той знае на какво съм способна. И все пак трябва да се обяснявам.
Изпитвам остра болка от копнеж по Елиас. Той видя силата ми много преди аз самата. Ще намериш начин, беше ми казал в Сера, докато бягахме от Комендантката и нейните хора.
— Не вярвам на никой друг да го направи, Дарин. Другите имат твърде много за губене.
— А ти нямаш нищо за губене? — За миг виждам как ще изглежда Дарин като старец. Брат ми носи тежестта на мъртвото ни семейство стоически, рядко споменавайки родителите ни, сестра ни или баба и дядо. Но знам, че сега мисли за тях.
Не отговарям на въпроса му, и Авитас се прокашля. — Оставяйки Нощодателя настрана за момент… — Ръката на Маската лежи леко върху руля. — Това… нещо. Този Рехмат. Той живееше в теб?
— Като паразит? — казва Муса. — Или демон?
— Не бъди толкова ужасен — казвам. — Каквото и да е, то е и във вас. Във всички ви. Така каза Джадуна.
Муса поглежда надолу, явно чудейки се дали някое фейско чудовище няма да изскочи неочаквано от гърдите му. — Значи, ако някой от нас беше изгубил самообладание и беше изкрещял на Нощодателя…
— Не съм изкрещяла…
— Тогава щяхме да сме принудени да се бием с него? Без да се обиждаш, аапан, но защо не някой от тях? — Муса кимва към Авитас и Кървавия гарван. — Те биха могли да се доближат достатъчно, за да забият нож в корема на това огнено чудовище.