Миризмата на океана избледнява и ние сме в дълбоките гори, сенникът е толкова гъст, че не мога да различа вечерното небе. Под краката ми храсталакът е мек и еластичен. Не разбирам как Ловецът на души може да ни преведе през толкова гъста гора, без да ни нокаутира всички. Но, както когато беше войник, биещ се до мен, той го прави с пълна увереност. След час се отпускам.
Тогава Лайя изпищява. Косата й се е разплела от плитката, струи зад нея. Отвъд нея се раздвижват половин дузина сенки, всяка с очи, пламтящи като малки слънца.
Стомахът ми се свива и толкова силно искам ятагана си, че почти нарушавам заповедта на Ловеца на души и се отдръпвам от Харпър. Защото за миг си мисля, че една от сенките е той. Нощодателя. Чудовището, което поиска маската ми от мен, което организира ада, изсипан върху моя народ.
Но тези форми са различни. Нощодателя е тайфун от гняв и изтънченост. Тези същества са сянка на това. Все пак гневът им е осезаем, като въздуха преди буря с гръмотевици.
— Ловецо на души! — извиквам.
— Виждам ги. — Той звучи почти отегчен, но когато се обръща назад през рамо, има плоската концентрация на Маска, обградена от врагове. Той завива на север — после отново на запад, после на север, после на запад, докато главата ми се замайва и не знам в каква посока вървим.
Слънцето се спуска под хоризонта и за известно време изглежда, сякаш сме надбягали джиновете. Река Здрач е само проблясък на синьо и шум на вода, преди да я прекосим. Но скоро след това те ни настигат. Този път не можем да се отървем от тях. Джиновете крещят обезумяло и ни обграждат.
Аххх, Кървави гарване. Гласът е съскащ и се усеща, сякаш се провира през съзнанието ми. Без твоята жертва никога нямаше да сме свободни. Приеми знак на нашата благодарност, поглед към бъдещето ти.
— Не! — извиквам. — Не искам…
Ние те виждаме, малко птиче, не Гарван, а малко и слабо същество, паднало далеч от безопасността. Родители мъртви, сестра изчезнала, а другата сестра скоро ще я последва…
— Спрете! — Проклинам ги, но те не спират. Минутите са часове, а часовете са дни, докато джиновете ровят из мислите ми. Не мога да ги спра.
Ти не обичаш детето, казват те. Той е твоята кръв, но ще го видиш мъртъв, а себе си на трона. Винаги си го искала, зла, зла Гарване. Те изпълват съзнанието ми с образи на насилие: племенникът ми, милият Закариас, лежи отпуснат, малкото му лице безжизнено. Ужасът от това е по-лош заради неговата невинност, заради бремето на управлението, което той никога не е знаел, че носи.
Докато плача и моля да го върнат, Керис се смее. Белезите на лицето ми болят, душевна болка. Готвачката говори в ухото ми, бедната мъртва Мирра, но не мога да чуя какво казва, защото сега има силен тътнеж, водовъртеж, който се приближава, и той ще погълне всички ни…
Тогава чувам Ловеца на души, макар че не е до мен. — Не ги слушайте — казва той. — Искат да прекъснат веригата. Искат да се нахвърлят върху всеки от вас, да ви откъснат и да погълнат съзнанията ви. Не им позволявайте. Бори се.
— Не мога — прошепвам. — Аз…
— Можеш. Това е твоята същност. Това е, което правиш най-добре.
Това е това, което правя най-добре. Защото съм силна и сега търся тази сила. Гледах как семейството ми кърви пред краката ми и се борих за народа си, изправена срещу орда от Каркауни сама на хълм от мъртви тела. Аз съм боец. Аз съм Кървавия гарван.
Ти си дете.
Аз съм Кървавия гарван.
Ти си слаба.
Аз съм Кървавия гарван.
Ти си нищо.
— Аз съм Кървавия гарван! — изкрещявам, и думите ми се връщат като ехо, не с моя глас, а с този на баща ми и майка ми, на Хана и на всички онези, загубени в Антиум.
Счупена, разпаднала се твар, ще загубиш още преди края, защото си факел срещу нощта, малко Гарване, а преди всичко факелът гори.
Изведнъж спираме в една полянка. Една слабо осветена хижа се издига от мрака. Залитам към нея заедно с Дарин и Харпър. Лайя е обгърнала Тас с ръка, зъбите й са оголени.
Ловецът на души застава между нас и тежко наметнатите джини, които крачат отвъд полянката. Той няма оръжие. Не му е нужно, защото в този момент напомня на тихото насилие на майка си.
— Няма да докоснете тези хора — казва той. — Махайте се.
Един от джиновете се отделя от останалите. — Те са твоята слабост, Ловецо на души. — Тя прелива от злоба, трепери от нея. — Ти ще паднеш, а с теб и Мястото на чакането.
— Не днес, Умбър — казва Ловецът на души. — Те са под моята закрила. И вие нямате власт тук.
Колкото по-тихо говореше Комендантката, толкова по-опасна беше. Гласът на Ловеца на души е много тих и мощта пулсира през него. Въздухът в полянката се сгъстява. Огънят в очите на джиновете избледнява, сякаш внезапно угасен.