Джиновете се отдръпват, изчезвайки сред дърветата, и когато ги няма, краката ми омекват, раната ми пулсира. Харпър е до мен веднага, самият той треперещ, но се опитва да ме подкрепи. Муса стои настрана, с остъклени очи. Дарин е блед, докато обгръща с ръка треперещите рамене на Лайя.
Тас е незасегнат и поглежда между нас. — Какво… какво се случи?
— Добре ли си, Тас? — Лайя го придърпва близо. — Не беше истинско това, което казаха. Знаеш го…
— Те не говориха с детето. — Ловецът на души ни оглежда с оценяващ поглед. — Границата е близо — казва той. — Но те ще чакат и са най-силни нощем. Вие сте изтощени. Както и аз. Елате. Не могат да ни наранят в хижата.
Хижата е голяма и мирише на дървени стърготини, но е плътна като барабан и здрава като Блекклиф. Печка е приклекнала в единия ъгъл, с медни тигани, висящи на куки по стената. До нея има рафт с кошници с моркови, тикви и картофи. Отгоре висят връзки чесън и лук, заедно с китки билки, които не бих могла да назова.
Има също маса, прясно изработена, с дълга пейка от двете страни. Камина е разположена в центъра на стаята до задната стена, с мек племенен килим и възглавници, разпръснати наоколо. Леглото на Ловеца на души е просто, но племенни фенери висят над него, което го прави почти уютно.
След миг осъзнавам на какво ми напомня хижата: на вагона на Мами Рила.
Ловецът на души приготвя храна и макар да знам, че трябва да помогна, не правя нищо, все още вцепенена от нападенията на джиновете. Само Тас има енергия, подрежда чинии и чаши, докато Ловецът на души не му казва да седне.
Винаги съм предпочитала готвенето на Елиас по време на дълги пътувания. Някъде дълбоко в себе си разбирам, че ястието, което ни поднася, е обилно и добре овкусено. Но не го усещам на вкус. От тишината около масата съдя, че и другите не го усещат.
След това се редуваме в банята, и макар водата да е ледено студена, с благодарност измивам седмица натрупана морска сол. Когато излизам, Муса, Дарин и Тас вече спят дълбоко на пода. Харпър също се е излегнал на постелката си, с притворени очи. Но ако той спи, аз съм морж. Чудя се какво ли са му казали джиновете. Не питам.
Вместо това сядам до Лайя, която седи с кръстосани крака пред огъня. Тя прокарва гребен през дългата си коса, демонстративно игнорирайки Елиас, докато той чисти. Ръкавите му са навити, големите му ръце внимателно търкат тенджерата от яхнията с пясък. Косата му е по-дълга, с леко къдрави краища, но иначе изглежда сякаш всеки момент ще се обърне към мен с усмивка и ще разкаже история, от която ще се превия от смях.
— Последния път, когато тримата бяхме в една стая, бях на път да те убия — казвам на Лайя. — Съжалявам за това.
— Ще ти простя — някой ден. — Лайя се усмихва, но очите й са тъжни. — Искаш ли да поговорим за това?
Поклащам глава. След миг осъзнавам, че може би тя ме попита, защото и нея я преследва онова, което джиновете са й казали.
— А ти… искаш ли?
Тя обвива ръце около краката си и се свива, сякаш иска да стане по-малка. — Бях сама — прошепва. — Всички ги нямаше. Нощния повелител беше взел Дарин. Теб. Тас. Афия Ара-Нур. Дори Е… Ловецът на души. И имаше тази… буря. Но тя беше жива и…
— Гладна — казвам. — Уста, жадна да погълне света. И аз го усетих.
Ловецът на души се обръща към нас. За миг погледите ни се срещат, преди той да премести студения си сив поглед към Лайя.
— Ти спомена за глад, Кървав гарван — казва Ловецът на души. — Какво усещаше? Как изглеждаше?
Замислям се. — Беше буря. Огромна. И се усещаше… небеса, не знам…
— Защо питаш, Ловецо на души? Знаеш ли нещо за това? — пита Лайя и предвид мълчанието му, се навежда напред. — И ти си го виждал. Къде?
Но Ловецът на души поклаща глава. — В сънища — промърморва.
— Сигурно знаеш нещо — казвам. — Иначе защо ще ни питаш?
Той се присъединява към нас пред огъня, като оставя прилично разстояние между себе си и Лайя. — Авгурът спомена за това — казва накрая.
— Авгур? — питам. Авгурите не са се появявали, откакто джиновете бяха освободени. — Каин? Какво каза? Тук ли е, в Мястото на чакането? През цялото това време ли е бил тук?
— Мъртъв е — казва Ловецът на души. — Всички Авгури са мъртви. Нощния повелител ги уби, когато освободи джиновете — всички освен Каин. Той умря преди няколко дни. Аз… бях там.
— Мъртъв? — Не мога да го проумея. Авгурите са безсмъртни. Колкото и да ги мразя, силата им е потресаваща.
Но ако наистина са мъртви, какво означава това за Закариас? Авгурите обявиха Марк за Предсказания — Най-великия император, бич за враговете ни, пълководец на най-опустошителна войска. Те легитимираха династията му. Подкрепата им беше жизненоважна.