Погледът ми пада върху Харпър. Освен Лайя, всички спят. Никой няма да види, ако си позволя да го погледна. Да помисля за красотата и силата му. Но се принуждавам да извърна поглед.
Ти си всичко, което удържа мрака. Вадя думите на баща ми, изречени малко преди да умре. Това са думите, по които ще живея. Думите, които ще си повтарям.
Ще намеря съюзници. Ще защитя семейството си. Ще купя, заема или открадна оръжия. Ще набирам войници.
Ще видя племенника си на трона. Дори до собствения си край.
Глава 13
Лайя
Огънят в хижата догаря, а Кървавият гарван накрая заспива, но аз не мога да заспя. Хиляди тревоги маршируват в главата ми и накрая се измъквам навън, за да не събудя всички с моето въртене и обръщане.
Нощта е ледена, небето свети от блясъка на галактиката. Комета прелита през небесния простор и избледнява в тъмнината, а аз си спомням за една нощ като тази преди година, когато стоях пред друга хижа с Елиас, точно преди той най-сетне да ме целуне.
Тази нощ се смяхме заедно, а и много нощи след това. Маут предизвикваше у Елиас главоболие всеки път, когато се целувахме, но понякога успявахме да откраднем няколко часа.
Веднъж, докато Дарин се възстановяваше от Кауф, аз и Елиас се разходихме до водопад на няколко мили от хижата. Той трябваше да ме научи да плувам, но този ден научихме други неща един за друг.
И след неизбежните шеги за това как Маут иска да държи Елиас целомъдрен, се натъпкахме със студени круши и сирене и подхвърляхме камъчета по водата. Говорихме за всички места, които искаме да видим. Заспахме на слънце, с преплетени пръсти.
Част от мен иска да потъне в този спомен. Но повечето от мен просто иска да си тръгне.
Всеки миг в хижата на Ловеца на души беше мъчение. Всяка секунда, в която гледах това мъртвоокото нещо в тялото на момчето, което обичах, ме караше да искам да подпаля това място. Да разтърся едрите му рамене. Да го целуна. Да го ударя. Искам да го накарам да се ядоса или натъжи. Да го накарам да почувства нещо.
Но нищо от това няма значение. Елиас Валерий е изчезнал. Останал е само Ловецът на души. А аз не обичам Ловеца на души.
— Лайя?
Тас излиза от хижата, треперейки в тънка нощница, и аз наметвам пелерината си върху него. Заглеждаме се в короните на дърветата в Гората на здрача, обвити в мъгла и лилави в тази дълбока нощ.
Ночното светило е някъде отвъд границите на това място, вдигайки ада с джиновете си. Керис е там с армията си. На запад Гримар и Каркауните измъчват хората на Антиум.
Толкова много зло. Толкова много чудовища.
Тас се сгушва дълбоко в пелерината. — Това е ново — казва той. — По-топло. Но ми харесваше онази, която носеше преди. Напомняше ми за Елиас. — Тас вдига поглед, когато не отговарям.
— Отказала си се от него — казва той.
— Отказах се от идеята, че ще има лесен отговор за всичко това — казвам.
— Защо? — пита Тас. — Не видя какво му направиха в Кауф. Какво му причини Надзирателят. Опитаха се да го сломят. Но той не се пречупи, Лайя. Никога не се предаде. Не за Дарин. Не за мен. И не за теб. Елиас се бори. И той все още е там някъде, опитвайки се да избяга.
Някога се надявах, че е така. Вече не. Всички ние сме само гости в живота на другите.
— Мислех, че си различна, Лайя. — Тас смъква пелерината ми. — Мислех, че го обичаш. Мислех, че имаш надежда.
— Тас, аз… — Но докато го казвам, осъзнавам, че не е вярно. Всичко е тъмно от толкова дълго. Да се надяваш е глупашка прищявка. — Елиас, какъвто го познавахме, го няма.
— Може би. — Тас свива рамене. — Но мисля, че ако ти беше тази, окована в гората, Елиас никога нямаше да се откаже. Ако ти беше забравила колко много го обичаш, той щеше да намери начин да те накара да си спомниш. Щеше да продължи да се бори, докато не те върне.
Лицето ми пламва от срам, докато Тас се връща в хижата. Искам да извикам след него: Ти си само дете. Нямаш представа за какво говориш.
Но не го правя. Защото той е прав.
«««
Ловецът на души ме събужда на разсъмване с рязко потупване по рамото. Това е първият път, когато ме докосва от месеци, и е толкова безлично, че ми се иска да ме беше събудил с проклятие и ритник по петите, както правеше Готвачката.
— Време е да тръгваме. — Той пуска раницата ми — вече закопчана — до главата ми. Останалите са будни и готови само мигове след мен. Тас поглежда с надежда към печката, но тя е студена и празна.