Дарин се подсмихва. — Така разбираме, че това е план на Лайя — напълно безумен и вероятно ще завърши със смърт.
— А какво става с твоята сянка, воине? — Муза се оглежда за Авитас Харпър, сякаш Маската може да се появи от въздуха. — На каква ужасна задача си подложила този нещастник сега?
— Харпър е зает. — Тялото на Гарванът се вкочанява за момент, преди тя да продължи да поглъща храната си. — Не се тревожи за него.
— Трябва да направя последна доставка в ковачницата. — Дарин се изправя. — Ще се срещнем на портата след малко, Лайя. Късмет на всички.
Гледането как излиза от хана предизвиква тревога в мен. Докато бях в Империята, брат ми остана тук, в Марин, по моя молба. Срещнахме се отново преди седмица, когато Гарванът, Авитас и аз пристигнахме в Адиса. А сега отново се разделяме. Само за няколко часа, Лайя. Той ще бъде добре.
Муза побутва чинията ми към мен. — Яж, аапан — казва той, не без доброта. — Всичко е по-добре, когато не си гладен. Ще накарам духовете да наглеждат Дарин и ще ви видя на североизточната порта. Седмия час.
Той излиза, а Кървавият гарван изсумтява. — Маринските стражи не могат да се мерят с Маска.
Не възразявам. Видях как Гарванът сама задържа армия от каркаунци, за да могат хиляди воини и книжници да избягат от Антиум. Малко маринци биха могли да се изправят срещу Маска. Никой не е равен на Кървавия гарван.
Гарванът се качва в стаята си, за да се преоблече, и за първи път от дълго време съм сама. Навън в града звънецът отброява петия час. Зимата носи нощта рано, а покривът скърца под напора на бурята. Размишлявам върху думите на Муза, докато наблюдавам шумните гости на хана и се опитвам да се отърся от усещането, че някой ме наблюдава. Мислех, че си безстрашна.
Едва не се изсмях, когато той го каза. Страхът е твой враг само ако му позволиш да бъде. Ковачът Спиро Телуман ми каза това преди много време. Някои дни живея според тези думи с лекота. В други те са тежест в костите ми, която не мога да понеса.
Наистина направих нещата, за които Муза спомена. Но също така изоставих Дарин на милостта на Маска. Приятелката ми Изи загина заради мен. Избягах от Нощния господар, но неволно му помогнах да освободи себеподобните си. Спасих императора, но позволих на майка си да се пожертва, за да можем аз и Кървавият гарван да живеем.
Дори сега, месеци по-късно, виждам майка си в сънищата си. Белокоса и белязана, с пламтящи очи, докато стреля с лъка си срещу вълна от каркаунски нападатели. Тя не се страхуваше.
Но аз не съм майка си. И не съм сама в страха си. Дарин не говори за ужаса, с който се е сблъскал в затвора Кауф. Нито пък Гарванът споменава деня, в който император Марк изкла родителите и сестра й. Или какво е било да избяга от Антиум, знаейки какво ще сторят каркаунците на нейния народ.
Безстрашна. Не, никой от нас не е безстрашен. „Злочест“ е по-подходящо описание.
Ставам, когато Кървавият гарван слиза по стълбите. Тя носи сива рокля на талия, типична за дворцовите прислужници, и съответстващо наметало. Едва я разпознавам.
— Престани да зяпаш. — Гарванът пъхва кичур коса под скучния шал, скриващ короната й от плитки, и ме побутва към вратата. — Някой ще забележи униформата. Хайде. Закъсняваме.
— Колко остриета си скрила в тази пола?
— Пет… не, чакай… — Тя пристъпва от крак на крак. — Седем.
Избутваме се от „Укая“ и попадаме на улици, задръстени от сняг и хора. Вятърът ни пронизва като нож, а аз трескаво търся ръкавиците си, защото върховете на пръстите ми са изтръпнали.
— Седем остриета. — Усмихвам се на Гарванът. — И не се сети да си вземеш ръкавици?
— В Антиум е по-студено. — Погледът на Гарванът пада върху кинжала на кръста ми. — И аз не използвам отровни остриета.
— Може би, ако го правеше, нямаше да ти трябват толкова много.
Тя ми се ухилва. — Успех, Лайя.
— Не убивай никого, Гарване.
Тя се слива с вечерната тълпа като призрак, четиринайсет години обучение я правят почти толкова незабележима, колкото ще бъда и аз след миг. Приклякам, сякаш оправям връзките на ботушите си, и в един кратък момент си слагам невидимостта като наметало.
Със своите терасирани нива и ярко боядисани къщи Адиса е очарователна през деня. Но нощем тя е ослепителна. Племенни фенери висят от почти всяка къща, разноцветните им стъкла проблясват дори в бурята. Светлината на лампите се процежда през декоративните решетки на прозорците, хвърляйки златни фрактали върху снега.
Ханът „Укая“ се намира на по-висока тераса, с изглед към залива Фари на северозападния край на Адиса и залива Афтаб на североизток. Там, сред планини от плаващ лед, китове се гмуркат и изплуват. В центъра на града изгорялата кула на Голямата библиотека пронизва небето, все още изправена въпреки пожара, който едва не я унищожи, когато бях тук последния път.