След две седмици правим лагер рано и Елиас изчезва. Обикновено, когато си тръгва, той се движи с вятъра и не мога да го последвам. Но този път той крачи в гората и го намирам на една полянка, вдигайки малък камък над главата си — и след това го запраща надолу. Вдига го, запраща го надолу.
— Спокойно — казвам. — Какво ти е направил този нещастен камък?
Той не изглежда изненадан от присъствието ми, макар да беше погълнат от странния си ритуал.
— Помага, когато... — Той посочва главата си и вдига камъка отново. Този път, когато го пуска, аз сядам върху него.
— Имаш нужда от домашен любимец, Елиас — казвам, — щом се обръщаш към камъните за компания.
— Нямам нужда от домашен любимец. — Той се навежда, хваща ме през кръста и ме прехвърля през рамото си.
Изпищявам. — Елиас Валерий, ти... ти ме пусни...
Той ме пуска на края на полянката — не без внимание — и се връща към своя камък.
— Имаш нужда от домашен любимец — успокоявам дишането си, което е станало малко плитко, и го обикалям, размишлявайки. — Не котка. Твърде самотна. Може би кон, макар с твоето ходене по вятъра да нямаш много полза от него. Анкански скачащ паяк, може би? Или пор?
— Пор? — Той изглежда почти обиден. — Куче. Кучето би било добре.
— Малко — кимвам. — Такова, което лае непрекъснато, за да му обръщаш внимание.
— Не, не, голямо — казва той. — Силно. Лоялно. Може би куче пастир от Тиборум, или...
Той спира рязко, осъзнавайки, че всъщност участва в разговор. Усмихвам му се. Но той ме кара да платя за победата си, влизайки във вятърна походка и изчезвайки, мърморейки нещо за грижа за духовете.
— Защо? — промърморвам на дърветата часове по-късно, неспособна да заспя. — Защо трябваше да се влюбя първо в обсебено от отмъщение огнено създание, а след това в благороден идиот, който...
Който се отказа от свободата и бъдещето си, за да можем аз и Дарин да живеем. Който се окова за вечност в самота заради клетва, която даде.
— Какво да правя? — мърморя. — Дарин, ти какво би направил?
— Защо питаш нощта, дете? Нощта няма да ти отговори.
Гласът на Рехмат е шепот, формата му — едва доловима сянка, очертана в злато.
— Мислех, че съм те измислила. — Предлагам му усмивка, защото колкото и властно да е създанието, присъствието му облекчава самотата ми. — Къде беше?
— Без значение. Искаш да говориш с брат си. И все пак не го правиш. Защо?
— Той е на стотици мили оттук.
— Ти си кедим джаду. Той е кедим джаду. И той ти е кръв. Ако искаш да говориш с него, говори с него. Успокой ума си. Протегни се.
— Как... — Спирам се да не питам и се замислям. Рехмат беше прав за изчезването ми. Може би е прав и за това.
Затварям очи и си представям дълбоко, тихо езеро. Дядо правеше това с пациенти понякога, деца с болки в корема по причини, които не можехме да видим, или мъже и жени, неспособни да спят с дни. Вдишай. Нека въздухът те подхрани. Издишай. Изхвърли страховете си.
Потъвам в тишината. После извиквам, представяйки си гласа си да се простира през мили.
— Дарин. Там ли си?
Отначало има само тишина. Започвам да се чувствам глупаво. После...
Лайя?
— Да! — Почти подскачам от вълнение. — Да, аз съм.
Лайя, какво е това? Добре ли си?
— Добре съм — казвам. — Аз... аз съм в Мястото на чакането.
Елиас с теб ли е? Все още ли е идиот?
— Той не е идиот!
Знаех, че ще кажеш това. Исках да се уверя, че наистина си ти. Сигурна ли си, че си добре? Звучиш...
Рехмат се появява толкова внезапно, че блясъкът му ме заслепява. — Фейски създания! Приближават от запад. Сигурно са те чули, Лайя. Прости ми — не ги усетих. Въоръжи се!
Златистата светлина избледнява толкова бързо, колкото се появи, и аз оставам сама в мастиления мрак. Изправям се на крака, с кинжал в ръка, пулсът ми бие лудо. Близо до мен щурец цвърчи, а вятърът шепне през клоните. Гората е тиха.
И после, в един миг, става безмълвна. Сенки се стрелкат между дървета, твърде бързи, за да ги проследя. Джини? Ефрити?
Отдръпвам се назад, опитвайки се да използвам нощта в моя полза. Мракът може да изглежда като враг, каза веднъж Кървавият гарван, настоявайки да нося превръзка на очите, докато ме обучаваше на ръкопашен бой. Нека вместо това ти бъде приятел.
Сенките се приближават. Къде, по дяволите, е Елиас? Естествено, когато той и големите му юмруци и убийственото му държание биха могли да се окажат полезни, него го няма.
Нещо студено ме докосва и усещам, сякаш вратът ми е потопен в чист сняг. Заобикалям огъня — ритайки го, за да дам въздух на жарта. Тя пламва за миг, после угасва. Но не преди да видя какво се крие в тъмнината.