Призраци.
Запази спокойствие. С Елиас се бихме с тези неща в пустинята източно от Сера. Отсичането на главите им ги убива. Жалко, че имам кинжал без обхват, вместо ятаган.
Невидимостта няма да ги заблуди. Единственото, което мога да направя, е да бягам. Ритам жарта в лицата на призраците и докато те пищят, хуквам през отвор между дърветата. Усещам ги зад себе си, навсякъде около мен, и замахвам с кинжала. Те отстъпват — и аз печеля още няколко сантиметра, още няколко секунди.
Нощодателя ли ги е изпратил? Глупачка, Лайя. Мислеше ли, че просто ще те пусне да се измъкнеш?
През задъхването на дишането ми и хрущенето на храстите под ботушите ми чувам ручей. Повечето фейски създания мразят водата. Хуквам към звука, подхлъзвайки се по мокрите камъни, спирайки едва когато съм по средата на потока, с вода до коленете.
— Излез, малко момиче — говорят призраците в един глас, думите им високи и тънки, сякаш зимен вятър от Невенските планини е получил глас. — Излез и посрещни съдбата си.
— Защо не влезете вие тук? — изръмжавам. — Мръсни копелета, имате нужда от баня.
Синята звездна светлина хвърля сенките, излизащи от гората, в рязък релеф. Дузина призраци първоначално. После две дузини. После повече от петдесет, с раздърпани дрехи, които се веят на несъществуващ вятър.
Можеха да ме нападнат в гората. Да ме устроят засада. Но не го направиха. Което означава, че ме искат жива.
Мисли! Има причина призраците да са тук и тя не е да ме убият. Бъди смела, Лайя. И се моли на небесата да не грешиш. Без предупреждение хуквам през водата към тях.
Очаквам да се раздвижат. Вместо това ме хващат и стискат. Лоша идея, Лайя. Много лоша идея.
Невъзможен студ пронизва тялото ми и аз изпищявам. Студът е всепоглъщащ, сигурна съм, че това ще бъде бавна смърт, сякаш ме зазиждат и знам, че никога няма да избягам.
Тялото ми се вцепенява, зрението ми преминава към огромно море, тъмно и пълно с живот. После към Река Залез. Виждам я отвисоко, както би я видяла птица. Следвам нейния змиевиден път през Мястото на чакането. Но нещо не е наред. Реката изчезва, гние по краищата. Няма духове, витаещи сред дървета. Вместо това въздухът ехти от писъци и във водата има лица. Хиляди, хванати в капан. Въздухът става тежък, обръщам се и виждам водовъртеж от зъби и мускули, непристойно жесток. Уста, която никога не се задоволява.
Но няма да ме погълне. Не! Макар образите, които видях, все още да отекват в черепа ми, имам достатъчно разум да замахна с ножа си, избягвайки сенките, докато посягат към мен.
Осъзнавам, че искат моите писъци. Искат болката ми.
— Няма да я получите — изревавам към тях. — Вместо това ще получите гнева ми. Омразата ми.
— Лайя — гласът на Елиас се чува някъде отдясно, а призраците изсъскват и се отдръпват.
— Тя не принадлежи тук, Ловецо на души — казват те. — Не е мъртва.
— Нито пък вие. — Думите на Елиас ме карат да потръпна, защото са изречени с плоския, студен глас на Ловеца на души. На Маска. — Махайте се.
Той събира магията си — усещам как въздухът около мен се стяга. Призраците се отдръпват и аз се стрелвам през тях.
— Тръгвай, Елиас! — извиквам, когато съм достатъчно близо до него. — Ветрово пътуване! Сега! — Ръцете му ме обгръщат и ние изчезваме.
Треперя от студа, все още в костите ми, и се притискам към него, отчаяно търсейки топлината му. Той се движи толкова бързо, че затварям очи, за да не ми прилошее. Водовъртежът се върти в главата ми, вечно поглъщащ, и трябва да си повтарям, че съм в безопасност.
В безопасност. В безопасност. В безопасност. Повтарям думата в ритъма на сърцето на Елиас. Ритмичното туптене е напомняне, че въпреки обета и магията му, отчуждеността и дистанцията му, той все още е човек. Когато забавя, вече съм запомнила звука.
Мирисът на Дусканското море прорязва въздуха първи, след това тъпият рев на вълните. Чайките кряскат, а далеч на изток слънцето изгаря тежка облачна стена.
Изминали сме стотици мили. Той постигна каквото искаше — аз съм извън неговата територия. Щом излизаме от дърветата, той ме пуска. Падам на земята, одрасквайки ръката си в ствол на дърво, докато се опитвам да запазя равновесие.
— Призраците са далеч — казва Елиас, поглеждайки на северозапад, където се издига стражева кула на Воините на върха на хълм с мъртва трева. — Но може да те проследят. Стигни бързо до човешко селище. Когато се съмне напълно, ще бъдеш в безопасност да пътуваш отново.