— Видях нещо, Ловецо на души — казвам. — Океан, пълен с... небеса, не знам. И лица. Затворени лица в Река Залез. Видях онзи... онзи водовъртеж, и той искаше да погълне мен, теб и...
— И всичко останало. — Елиас ме поглежда, а онези светли очи, които научих да обичам, потъмняват. Някаква непостижима емоция пробягва през тях, ехо от това, което беше някога.
— Можем да пътуваме заедно. — Докосвам ръката му, и той трепва от искрата, която прехвърча между нас. Той все още е човек. Все още е тук. — Можем да говорим с Факирите, с Кеханите. Можеш да попиташ...
При студенината в погледа му спирам. Продължавам да се опитвам да апелирам към човечността му. Все едно да се хвърля върху каменна стена. Не му пука за мен нито две стотинки. Интересува го Мястото на чакането. Интересуват го духовете.
— Колко духове си превел, Елиас? Колко гниене си видял?
Той накланя глава, оглеждайки ме.
— Не е заради мен — казвам. — Нещо не е наред. Ами ако е дело на Нощодателя? Ти си отдаден на това да защитаваш и предаваш духовете. Племенните Факири също са посветени на мъртвите. Те може да знаят откъде идва гниенето.
Остани с мен, мисля си. Остани с мен, за да мога да ти напомня кой беше.
— Идва ездач. — Елиас поглежда през рамото ми. Небето избледнява достатъчно, за да видя пяната по вълните, и присвивам очи към западния хоризонт, търсейки.
— Племенни хора — казвам. — Муса им е казал, че идвам. Сигурно имат разузнавачи, които наблюдават гората.
— Не са от Племената. Някой друг. — Елиас отстъпва назад. — Гласът в главата ти, Лайя — казва той, и си спомням, че му казах за Рехмат. — Пази се от него. Такива създания никога не са съвсем това, което изглеждат.
Гледам го изненадано. — Не знаех, че ме слушаш.
Конски копита тътнат зад мен. На четвърт миля на северозапад, група мъже и коне се появява на върха на хълм. Дори от разстояние една от фигурите странно проблясва. Тя обръща глава към мен.
Две слънчеви очи пронизват разстоянието, приковавайки ме като насекомо на стена.
— Елиас — прошепвам. — Елиас, това е джин...
Тишина. Обръщам се към него, за да го помоля да ни отведе с вятъра. Но докато оглеждам линията на дърветата, стомахът ми се свива. Той е изчезнал.
Глава 18
Ловецът на души
Мъртвият тис в горичката на джиновете понася тежестта на разочарованието ми, стволът му скърца, докато замахвам с веригата по него отново и отново, и отново.
Момичето ще се оправи. Тя е бърза и умна. Притежава магия.
Тя ще оцелее.
Тя не е просто „момичето“. Тя е Лайя. И ако умре, вината ще е изцяло твоя, проклет да си.
— Млъкни — промърморвам, нанасяйки особено яростен удар по дървото. Наблизо гарван грачи и литва в ясното зимно небе.
Глупак си, просъсква гласът, подигравайки ми се, както го прави през последната седмица, откакто оставих Лайя на ръба на Мястото на изчакването.
Изтощението ми е до мозъка на костите, резултат от сън, разкъсван от кошмари, и будни мисли, погълнати от нея. Вдигам веригата, търсейки онова сладостно забвение, което завладява, когато тялото ми крещи, че не може да продължи.
Забвението не идва. Както Каин обеща, Лайя остава в съзнанието ми. Всяка история, която ми разказа. Треперещото й тяло, докато бягахме от призраците. Ръката й върху моята, когато се опитваше да ме убеди да видя Факирите с нея.
И въпросите й. Колко призраци си прехвърлил, Елиас? Откакто тя си тръгна, претърсих Мястото на изчакването за духове, срещайки едва половин дузина за толкова дни. Нещо не е наред.
Чувам нисък, животински стон и се обръщам, за да открия дух, вонящ на смърт и стискащ ръце на ръба на горичката на джиновете. Веднага се насочвам към него. Магията на Маут ми позволява да надникна в паметта му и виждам флотилия от кораби край красив златен бряг. Нашественици, носещи знака на Керис Валерий. Сребърните куполи и тънките бели кули на Садх горят и се срутват. Хората му бягат и умират.
Говорейки на садхски, духът ми разказва историята си на парчета и аз го водя бавно към реката. Съсредоточаването върху него успокоява ума ми. Това е моята цел. Не нощ след нощ на кошмарни видения. Не да помагам на момиче да прекоси гората. Не да говоря с Факир.
— Децата ми — казва призракът. — Къде са те?
— Той ги оставя — казвам й. — Ще намерят пътя си до най-близкото селище. Не се страхувай за тях.
— Видяха ли го? — Духът принадлежи на жена от Племената и тя обръща тъмните си очи към мен. — Бурята?
— Разкажи ми за тази буря — казвам. — Освободи страха си.