Стискам зъби при звуците, идващи от публичните домове, и се движа бързо. Хладният нощен вятър заглушава стъпките ни. Скоро заставаме срещу дома на мадам Хеера. От каркаунските стражи не е останало нищо, освен няколко кръвни петна по калдъръма.
Публичният дом е слабо осветен. Горен прозорец виси отворен. Вътре някой плаче. Под звука се долавя зловещо скандиране, което може да е само на каркауните.
Фарис, Септимус и аз прекосяваме улицата и се придвижваме към страничната част на сградата, към прозорец, който би трябвало да е отключен.
Пъхам острието си под перваза и го накланям нагоре. Прозорецът не помръдва.
Скандирането горе се усилва, ниско бръмчене, което вдига косите на ръцете ми.
„Ик тачк морт фид иникант фи. Ик тачк морт фид иникант фи.“ Декс така и не намери превод — макар че сподели твърде много за зловещите кръвни ритуали на каркауните.
— Счупи прозореца — шепне Фарис. — Нямаме избор, Гарване.
Кимвам и чакам дълги мигове за третия звънец. Когато той зазвучава, увивам ръката си в наметалото и удрям през прозореца.
Счупването на стъклото е най-силният звук, който някога съм чувала, дори с камбаните. Чакам предупредителен вик, но такъв не идва. Единственият звук е това проклето скандиране.
Когато съм сигурна, че никой не ни е чул, се промушвам през прозореца в мръсна стая с петна по стените и провиснало легло.
— Хайде — изсъсквам на Фарис и Септимус, но прозорецът е твърде малък за тях.
— Задната врата — шепна. — Аз ще я отключа.
— Гарване — изсъсква Фарис. — Това не е по плана.
Но аз вече съм през стаята и в коридора отвъд, плъзгайки се по тъмния проход. Отключвам вратата, която Фарис и Септимус ще използват, и минавам покрай стълбище, осеяно с отпадъци.
— Г-Гарване.
Подскачам при шепота и оглеждам тъмнината, за да видя фигура, свита до стълбището. Хеера. Ръцете й лежат отпуснати от двете страни, всяка в купа, пълна с течност.
Кръв за ритуалите на каркауните.
Мигновено съм до нея. — Всичко е наред, Хеера. — Поглеждам зад себе си, нервите ми крещят предупреждение. Тя е господарката на дома, жената, която може да им достави удоволствие. Каркауните не биха я убили, освен ако не искат тя — или тялото й — да бъде послание.
— Той знае, Гарване — шепне Хеера. — Гримар. Знае, че си дошла да го убиеш. Иска теб. Кръвта ти. Костите ти. Той… той чака…
Ако казва нещо повече, не го чувам. Отдясно, зад затворена врата, дъска изскърцва.
Тогава вратата се разтваря с трясък и армия от каркауни се изсипва навън.
Глава 20
Лайя
Джинът е с качулка и наметало, но мога да кажа, че не е Нощодателя. Въздухът около съществото не е изкривен или усукан. Хората, които яздят с него, не се отдръпват уплашено.
Умът ми препуска. Нищо не прегражда линията им на видимост, а слънцето изгрява от морето зад гърба ми. Вик на тревога потвърждава, че са ме видели. Само небесата знаят как са ме намерили.
Гласът на Рехмат звучи до мен, макар съществото да не се появява. — Защо стоиш там като лунатична сърна, дете? — пита то. — Ако те хванат, ще те убият.
— Те са в обсега на лъковете. Ако искаха да съм мъртва, щяха да ме застрелят. — Обмислям приближаващите войници и макар куражът ми да се колебае, когато забелязвам сребърния блясък на Маска, си напомням, че ако трябва, мога да изчезна. — Ами ако им позволя да ме хванат? Има джин с тях. Бих могла да го подлъжа да ми даде информация за Нощодателя.
— Не можеш да измамиш джин. — Чувам дълго подушване. — И усещам дяволщина във въздуха.
— Трябва да науча за Нощодателя — казвам. — Какъв по-добър начин от неговите роднини?
— Не мога да ти помогна, ако си с джина — предупреждава ме Рехмат. — Не бива да ме открият.
Рехмат не е споменавал това досега. — Какво ще стане, ако те открият?
Но войниците достигат билото на близкия хълм и се втурват към мен. Джинът, с наметало и качулка, с лице в сянка, води.
Ако просто стоя тук, тя ще разбере, че нещо не е наред. Затова бягам. Нощодателя вероятно е казал на джина, че не мога да използвам невидимостта си около техния вид. Ако тя се опита да ме убие или ако не успея да получа информация от нея, мога просто да изчезна. Племенните земи не са далеч, а там има много дерета и клисури, в които да се скрия.
Призовавам магията си и после я оставям да отслабне, сякаш е отвъд силите ми. Джинът се устремява напред с нетърпение — измамата ми подейства. Докато войниците се приближават, завивам на запад, към тревистите подножия, които бавно се изравняват в племенната пустиня.