— Разпръснете се! — Гласът на джина е ясен като първия зимен повей и войниците мигновено се подчиняват. — Не я пускайте да мине.
Свивам се ниско до земята, правя всичко възможно да изглеждам уплашена и хуквам да бягам. Взрив от топлина опърля гърба ми и горяща ръка се затваря около моята, по-здрава от воинска изтезателна скоба.
Джинът ме обръща с лице към себе си. Въпреки вятъра качулката й остава ниско и всичко, което мога да различа, са пламъците, горящи в очите й.
— Лайя от Сера — казва тя. — Мехерия ще се зарадва да те види, гадино.
Джинът кимва на Маската, който вади вериги от товара на едно муле. Те са направени от някакъв блестящ черен метал, който не разпознавам. Когато Маската ги поставя върху мен, неприятно изтръпване преминава по ръцете ми.
Усещам дяволщина във въздуха.
По предчувствие се опитвам да призова невидимостта си. Но въпреки уверенията на Рехмат, че присъствието му е засилило силата ми, магията не откликва.
— Допълнителна предпазна мярка — джинът раздрусва веригите ми. — Не може да се бъде твърде внимателен около хората. — Тя извива устни при последната дума и се обръща.
Планът ми да изкопча информация от нея изведнъж ми се струва като замисъл на глупаво дете. Дори не знам какво може тя. Нощодателя е първият джин и затова притежава множество способности: яздене на вятъра, предсказване на бъдещето, четене на мисли, манипулиране на въздуха, водата, огъня и времето. Този джин може да притежава всички тези умения — или вид магия, за която никога не съм чувала.
Каквато и да е нейната сила, сега съм уязвима към нея. Рехмат каза, че джиновете вече не могат да използват силите си, за да се намесват в мен. Но нищо не спомена за вериги, потискащи магията.
— Ти беше права — шепна на Рехмат. — Аз сгреших. Моля те, помогни ми да се махна оттук!
Но Рехмат не се появява отново.
— Къде ме водите? — Джинът мълчи и ми се иска да имах нещо, с което да я замеря. Накрая всичко, което мога да направя, е да я изгледам ядно. Обръщам се към Маската. — Къде отиваме?
— Ние сме на път към…
— Мълчи, Воине — казва джинът, и неприязънта й към него не е по-малка, отколкото към мен. За моя изненада Маската спира да говори, макар погледът му да е цяла поема сам по себе си.
— И ти. — Тя поглежда към мен и макар отговор да се въртеше на устните ми, установявам, че не мога да го изрека. О, небеса. Силата на този джин, изглежда, е принуда. И аз нямам защита срещу нея.
Паника обхваща ума ми, защото ако тя е откраднала магията ми и ме е оставила изложена на нейната, аз съм загубена. Не мога да получа информация от нея. Мога само да й служа, докато тя е доволна.
Страхът е враг само ако му позволиш да бъде. Мисли, Лайя. Силата на джина трябва да има граници. Например, може ли да контролира животните, които яздим? Или само хората?
Наблюдавам я с крайчеца на окото, докато завиваме на югоизток към племенните земи. Кафявата кобила, която язди, се движи сякаш е част от нея, спокойна и плавна. Когато барабаните от близкия гарнизон изтътват съобщение, нейното е единственото животно, което дори не трепва.
Забивам крака в хълбоците на коня си, за да видя дали ще реагира. Той потръпва, но продължава в равномерен ход. Джинът поглежда назад.
— Спри, момиче — казва тя. — Животното няма да се подчини.
Маската язди до мен, с каменно лице. Той е слаб, тъмнокож мъж, изглеждащ малко по-възрастен от Комендантката. Фината кройка на ризата му и сложната плетеница на бронята му показват, че е високопоставен в йерархията на Воините. Но стиска поводите, сякаш те са единствената му опора в този свят.
Отварям уста, за да го попитам дали някога се е освободил. Но когато го правя, не излиза звук. Тя е заглушила и гласа ми.
Движението ми привлича вниманието му и той среща погледа ми. Под сребърната маска бледосините му очи искрят с отчаяна ярост. Той мрази това, което му се прави, толкова, колкото и аз.
Което означава, че макар да е Воин и дори Маска, той може да бъде съюзник.
Кимвам към ръцете си и много бавно изписвам въпроса си. Успявал ли си някога да се освободиш?
Почти минута той не помръдва. После кимва, веднъж.
Но джинът се обръща, очите й са вперени в Маската, сякаш усеща вътрешния му бунт. Тя присвива очи и той рязко извръща глава напред като марионетка, устните му здраво стиснати.
Яздим часове без спиране, единственият звук е цокането на копитата на конете и собственото ми накъсано дишане. Животните поглъщат разстоянието по-бързо, отколкото е естествено, без съмнение подпомагани от вроденото умение на джиновете с вятъра. От време на време далечни воински барабани изтътват съобщение. Опитвам се да ги разбера, но въпреки опитите на Кървавия гарван да ме научи как да ги разчитам, мога да доловя само няколко думи. Садх. Неприятел. Юг.