Джинът се усмихва като хиена, която оглежда плячката си, преди да й разкъса гърлото. — Каква полза би ти донесло това? — казва тя. — Дори без веригите, магията ти е слаба. Бих усетила присъствието ти и бих те преследвала толкова лесно, колкото Маска преследва ранено дете на Книжниците.
Образът е жесток и аз я пронизвам с поглед. Тя изсумтява пренебрежително.
— Бах, знанията ти не биха напълнили напръстник на уайт. Но няма значение. След две нощи ще сме в Айш. Мехерия ще те отвори. Ще изкопае истината от този слаб ум. И ще боли, момиче.
— Моля те. — Пускам нотка отчаяние в гласа си; имам идея. — Не ме водете при него. Пусни ме. Няма да те нападна, кълна се. Няма да ти навредя, да те убия или да използвам стомана или летен дъжд срещу теб…
— Да навредиш! — Тя се изсмива, но със същата студена ярост. — Да убиеш? Може ли червей да нарани вълк, или мравка да убие орел? Не се боим от летен дъжд и нито един нож, изкован от човек или ефрит, уайт, гул или призрак, нито какъвто и да било предмет от този свят може да ни убие, плъх такъв. Сега сме стари същества, не меки и открити, както бяхме преди. Колкото и силно да желаеш смъртта ни, ние не можем да умрем.
Тя се отпуска назад, опитвайки се да запази самообладание. Но тялото й трепери и тя стисва устни. Обмислям казаното от нея. Не е вярно. Не е вярно, защото…
— Ще забравиш думите, които току-що изрекох.
Умът ми се замъглява и установявам, че се взирам в джинът, объркана. Тя каза нещо, мисля си. Нещо важно. Но думите се изплъзват като пясък през пръстите ми. Запомни, някаква част от мен крещи. Трябва да запомниш! Животът ти зависи от това. Хиляди животи зависят от това!
— Ти… — Слагам ръка на слепоочието си. — Каза нещо…
— Спи сега, момиче — прошепва джинът. — Сънувай смърт.
Докато се изправя, тъмнината ме обгръща. Майка минава през кошмарите ми. Баща. Лис. Баба. Дядо. Изи. Запомни, казват те. Трябва да запомниш.
Но не мога.
Глава 21
Ловецът на души
Напускането на Мястото за чакане някога разгневяваше Маут. Но след като се свърза с мен, той разхлаби юздите. Което е полезно сега, защото племето Насур търгува в Айш, далеч на юг от границата на Мястото за чакане. Тяхната Факира, Аубарит, е една, на която напълно се доверявам. Тя може да знае нещо за гниенето, което тормози гората.
Докато пътувам с вятъра, ураганен порив помита дългите ивици изсъхнала земя, осеяна с прашни вихрушки и случайни пясъчни бури. Последния път, когато се сблъсках с такова необичайно време, зад него стоеше Нощодателят. Нямам съмнение, че и сега той и себеподобните му са причината. Само ден след като потеглих, трябва да потърся убежище.
Минаха години, откакто пътувах с керван, затова се принуждавам да пресея спомените си за Кървавия гарван. Имахме доста скривалища тук, когато бяхме Петици. Един спомен се откроява: тя ме предизвика да открадна огромен котел с оризов пудинг, врящ в средата на племенен лагер. Беше глупаво предизвикателство, но бяхме гладни и миришеше добре. Избегнахме племенниците, които ни преследваха, само благодарение на чист късмет; натъкнахме се на близка пещера и се скрихме там три дни.
Сега, докато се отправям към същата тази пещера, си мисля как и до днес не съм вкусвал нищо толкова хубаво, колкото онзи оризов пудинг. По-сладко е, защото едва не загина, докато го крадеше, каза Хелене, ухилена, докато тъпчем устите си. Кара те да цениш всяка хапка.
Пещерата беше близо до огромен скален откос на няколко часа северно от Айш, и съм облекчен да открия, че не само е все още там, но и че потокът наблизо тече пълноводен. Не ми харесва да съм блокиран — не харесвам нищо, което ме спира да изпълня дълга си. Но поне няма да страдам от жажда.
Запалвам малък огън точно пред пещерата и разглеждам отражението си в потока — лицето, косата и дрехите ми са в бледобежово, изпепелено от пясъка.
— Можеше спокойно да си един от нас, Бану ал-Маут — казва дълбок глас. — Макар че ние не бихме били толкова глупави да яздим ветрове като тези.
Прозрачна фигура пристъпва в светлината на огъня. Отначало съм объркан, защото въпреки формата си, това не може да е човек.
— Роуан Златовятър — казва фигурата. — Срещали сме се преди.
Разпознавам името. — Да — казвам. — Опита се да убиеш мен и приятеля ми по време на Изпитанията. Сега ти и твоите събратя пясъчни ефрити палите племенни каруци и разграбвате села.
— Всички тези действия бяхме принудени да извършим. — Роуан пристъпва по-близо, а аз поглеждам зад него, чудейки се дали не е довел своите разбойнически събратя. Но той поклаща пясъчната си глава.