— Идвам сам, Бану ал-Маут, в смирение и искреност, с надеждата, че ще изслушаш молбата ми.
Каня го да седне и той кръстосва крака на пода на пещерата, формата му става достатъчно плътна, за да различа орлов нос и тънки устни.
— Нощодателят действа срещу човешкия свят. — Докато Роуан говори, той жестикулира. Пясъкът по лицето, косата и дрехите ми се вдига в облак и пада в аккуратна купчинка, оставяйки ме да изглеждам малко по-човешки. — Той пороби моя народ и ни закле да мълчим, но плановете му…
Кралят на пясъчните ефрити потръпва и аз се навеждам напред. Ефритите винаги са ми изглеждали като обладени от някаква злонамерена пакостливост. Но Роуан не може да бъде по-сериозен.
Човешкият свят. Мисля за Лайя, за Кървавия гарван, и любопитството ми надделява.
— Какви са плановете му? Той вече убива на воля.
— Обетите ми ми пречат да споделя плановете му, но…
— Това е удобно — казвам. — Тогава защо ги споменаваш?
— Защото моят народ чете пустинните ветрове, както Авгурите четат сънищата си. Те виждат велик командир, който…
— Виждат ли нещо за Мястото за чакане? — Питам. Роуан изглежда изненадан. Предполагам, че кралете рядко биват прекъсвани.
— В гората има гниене и трябва да знам защо. Ветровите ви пророчества споменават ли го?
— Не, Бану ал-Маут. Но…
— Ако нямаш какво да ми кажеш за плановете на Нощодателя или за Мястото за чакане — казвам, — тогава не ме интересува какво си видял. — Ставам, а ефритът, стреснат, също се изправя.
— Моля те, Бану ал-Маут. Ти си предопределен за повече от това…
— Не ме карай да пея, Роуан. — Сещам се за мелодия, която някой ми е пял преди време. Ефрит, ефрит от пясъка, песента е повече, отколкото може да понесе. — Гласът ми е ужасен. Като котка, която душат.
— Ще съжаляваш…
— Лейди Касия Слотър беше сбръчкана стара вещица — запявам, — но се говори, че дъщеря й беше страхотна ша…
Гнусната малка моряшка песничка е първата, която ми идва наум, и преди да завърша куплета, Роуан извива и изчезва, оставяйки само облак прах след себе си.
Когато пещерата отново утихва, се обръщам към вечерята си. Ефритът вероятно е бил уловка, изпратена от Нощодателя, за да ме отклони от мисията ми. На тези същества не може да се вярва. В края на краищата, ефрити се опитаха да убият мен и Гарванът по време на Изпитанията. Ефрити подпалиха хижата на Шаева.
И все пак се чувствам неспокоен. Ами ако Роуан не беше уловка? Ами ако трябваше да го изслушам?
Дълго време не спя. Седя до огъня, дълбаейки форми в гривната на Лайя. Когато накрая лягам, магията на Маут най-сетне се раздвижва и заглажда безпокойството. Когато се събуждам, ефритът и предупреждението му са забравени.
«««
Стигам до Айш следващата нощ, дълго след залеза. Не съм бил тук от години — не толкова отдавна това беше само сезонен търговски пост, изграден около оазис. Но откакто бях тук като петокурсник от Блекклиф, Айш се е разраснал в постоянно селище.
Както повечето племенни градове, населението му е променливо. Но нападението на Комендантката над Садх е надуло града с бежанци. Белосаните сгради, издигнати на три и четири етажа, са обградени от стрелци. Многобройните порти са широко отворени, всяка по-претъпкана от предишната, с хора, търсещи убежище, и други, които бягат.
На север от стените лагерът на Насур е в безпорядък. Постоянен поток от ранени приижда — предимно жени и деца — всички говорят за падането на град Садх.
— Воините не вземат роби, нито пленници — казва една белокоса жена на Кехани на Насур. — Те просто убиват.
За миг се чудя дали Лайя някога е пристигнала тук. Тя се беше запътила към Айш. Тук си заради Аубарит, Ловецо на души. Не заради Лайя.
Племето Насур не е единственото, намерило убежище на север от градските порти. Разпознавам зелените и златни фургони на Племе Нур и зелените със сребърно на Племе Сайф. Докато оглеждам обширния лагер, търсейки фургона на Факира, позната тъмнокоса фигура бързо минава покрай мен.
Тя носи две ранени деца и при вида й едва не извиквам. Би трябвало да я познавам от собствените си спомени, но вместо това спомените, които Каин ми даде за Лайя, Хелене и Керис, ми казват коя е тя.
Мами Рила. Моята осиновителка.
Тя предава децата на племенен лечител и бърза обратно по пътя, откъдето е дошла. После, съвсем внезапно, спира рязко. Нерешително оглежда тъмнината.
— Е-Елиас?
— Сега Бану ал-Маут, Мами Рила. — Излизам на светло.
Тя се вцепенява и навежда глава. — Разбира се. — Гласът й е тих, но не може да скрие горчивината си. — Защо си тук, Бану ал-Маут?