— Трябва да говоря с Аубарит Ара-Насур.
Тя обмисля за момент, после кимва. — Ако някой тук те види… — Въздъхва. — Ще си помислят, че си тук, за да помогнеш. Ела.
Мами избягва хаотичния център на лагера и се насочва към външния кръг от фургони. Воините на Племе Насур стоят на стража в празните пространства, взирайки се в тъмнината, очаквайки може би блясъка на острие на Воин или, още по-лошо, бързо движещи се пламъци, предвещаващи идването на джинове.
— Там. — Мами кимва покрай стражите към фургон, сгушен в сенките на стената на Айш.
— Благодаря. — Напускам я, промъквайки се покрай стражите на Племе Насур към фургона на Аубарит. Многоцветни лампи блестят ярко вътре и когато почуквам на вратата, тя се отваря почти веднага.
— Бану ал-Маут!
Аубарит държи в ръце саван, върху който е извезала геометричните шарки на своето племе, традиционни за погребение. Тя се отпуска в реверанс, смутена от внезапното ми пристигане, и се отдръпва, за да ме пусне вътре. — Простете ми, не знаех…
— Седни, Факира. — Взимам сол от купата до вратата и я слагам на устните си. — Бъди спокойна.
Тя сяда на ръба на пейката си, пръстите й са дълбоко вплетени в савана, пълна противоположност на „спокойна“.
— Искате ли… — Посочва горещия чай на масата до пейката си, вадейки още една чаша от шкафа над нея, но аз поклащам глава.
— Аубарит, трябва да знам дали…
— Преди да започнете, Бану ал-Маут — казва момичето, — трябва да ни простите. Имаше толкова много мъртви, но няма достатъчно Факири. Сигурно сте затрупан, но войната…
— Колко мъртви от вчера?
— Погребахме двайсетина — прошепва тя. — Успях да извърша обредите само за половината. Останалите… душите им вече ги нямаше. Аз… не исках да ви изпращам толкова много…
Значението на думите й смразява кръвта ми.
— Мястото на Чакането няма твърде много духове, Факира — казвам. — Има твърде малко. През последната седмица срещнах само дузина духове. Мислех, че ти и другите Факири сте прехвърлили убитите при нападението на Керис Валерий. Но ако си извършила обредите само за половината и ако другите Факири са също толкова затрупани, тогава в Мястото на Чакането би трябвало да се изливат стотици духове.
Факира едва не изпуска савана, страхът й е осезаем. — Стената…
— Тя държи. Духовете не бягат в света на живите. Ако това, което казваш, е вярно, те изобщо не пристигат. Тези, които все пак влизат, не искат да продължат напред. Не заради страданията, които са изтърпели в живота, а защото се страхуват от това, което е отвъд.
Кратък ужас проблясва в очите на Аубарит, но нямам време за нейния страх. — Те говорят за велик маелстрьом — казвам. — За глад, който иска да ги погълне. Какво казват Мистериите за този маелстрьом? За този глад?
Тъмната кожа на Аубарит пребледнява, луничките й изпъкват рязко. — Не съм чувала за маелстрьом в Мистериите. Има Сумандар а Дука, Морето на Страданието…
— Какво е това?
— Аз… аз…
В Блекклиф центурионите ни удряха, когато страхът ни пречеше да изпълним заповед. Сега разбирам защо.
— Говори, Факира!
„И макар Морето на Страданието да се вълнува, вечно неспокойно, воистину Маут владее, крепост срещу неговия глад.“
Гласът на Лайя шепне в съзнанието ми. Видях нещо, Ловецо на души. Океан, пълен с… небеса, не знам.
— Какво още знаеш за това море?
— То е хранилище на човешкото страдание — казва Аубарит. — Всичкия скръб и болка, които взимаш от духовете и даваш на Маут, отиват в Морето. Както ти си страж между духовете и света на живите, Маут е страж между Морето на Страданието и нашия свят.
Аубарит оставя чая си, все по-развълнувана с всяка дума. — Но Мистериите са обширни, Бану ал-Маут. Нямаме магия, която да ни помага в изучаването им, само думи, предавани през вековете. Дори не знаем техния източник. Отговорът ти може да е в част от Мистериите, наречена Знаците, но аз никога не съм ги учила. Дядо ми почина, преди да ме научи.
Той и още дузина други Факири. Дело на Нощния вестоносец.
— Има ли Факири, които знаят Знаците изцяло, Аубарит?
— Факир Ан-Зия — казва тя. — Не знам дали е избягал от Садх.
— Трябва да има някакъв начин… — Спрях при звука на припряно почукване на вратата на фургона.
— Факира. — Разпознавам гласа на Мами отвън. — Бану ал-Маут, елате бързо.
Дръпвам вратата. — Върни се по-късно — изръмжавам, но тя блокира вратата, преди да я затворя.