— Огън на хоризонта — казва тя. — Трябва да бягаме или да се укрием в Айш.
Аубарит притиска савана към себе си. — Огън…
— Джинове, Факира. — Мами сграбчва момичето за ръката и я издърпва от фургона. — Джиновете идват!
Глава 22
Кървав гарван
Благодаря на небесата за предупреждението на Хеера, защото когато първият облечен в кожи каркаун се втурва с рев към мен, кинжалите ми вече са извадени и се забиват в корема му, преди да успея да разгледам лицето му. Следващият се нанизва на чакащия ми ятаган, и ако това е всичко, което имат, ще се бия с всеки каркаун в този град, докато публичният дом на мадам Хеера не се пръсне по шевовете от разпорените им трупове.
Ритам купата с кръвта на Хеера. Проклинам тези копелета, задето си помислиха, че могат да я използват така. Небеса знаят колко дълго е трябвало да страда, преди да предаде предупреждението си.
— Назад, мръсници! — изревава Фарис отвън.
Варварите са открили него и Септимус. Докато каркауните се изсипват от спалните и коридорите, аз си проправям път обратно към стълбите. Това не са най-добрите им воини. Само авангард, изпратен да се опита да ни убие, да ни смаже с численост.
„Ик тачк морт фид иникант фи! Ик тачк морт фид иникант фи!“
Отгоре напевът се ускорява, а гласът на Гримар се издига над останалите.
Задната врата се разцепва и се разбива, и един мъртъв варварин прелита през нея. Огромната фигура на Фарис запълва рамката на вратата и той влиза, отблъсквайки каркауните, докато застане до мен.
— Какво, по дяволите, е това, Гарване? — пита той.
— Гримар подготвя ритуал — казвам над шума. — Аз съм почетният му гост. Къде е Септимус?
Висок каркаун се втурва към мен. — Как смееш да държиш стомана, воинска курво! — крещи той, вдигнал ятагана си твърде високо. Пробождам го и после отсичам главата му.
— Отвън ги избива един по един — казва Фарис, ритвайки главата на каркауна настрани, докато ятаганите му летят към враговете, които все още се изливат по коридора и надолу по стълбите. — Обградиха ни.
— Трябва да се качим там горе — казвам. — Той само печели време, докато приключи с този проклет напев.
Пробиваме си път обратно към стълбите. Но варварите продължават да идват, подхлъзвайки се на окървавения под, смъртта на другарите им само подхранва яростта им.
— На предната врата, Фарис! — изкрещявам му. — Пробий проклет път!
Той се втурва през каркауните, а аз го следвам, пробождайки и разсичайки, докато не излизаме на улица, осеяна с тела — дело на Септимус. През отворения прозорец горе напевът на Гримар достига трескава кулминация. „ИК ТАЧК МОРТ ФИД ИНИКАНТ ФИ!“
— Кажи ми, че имаш кука за катерене.
Фарис поклаща глава, задъхан. Надявам се на небесата дрехите му да са полепнали по него заради всички каркауни, които е убил, а не защото е на път да умре пред мен.
— Ще трябва да скочим. — Фарис кимва към бледокаменна сграда зад публичния дом, с балкон на десетина стъпки от покрива му.
— Върви, Гарване! — извиква Септимус от снайперисткото си гнездо някъде над нас. Стрела профучава покрай мен, забиввайки се в гърдите на каркаун, промъкващ се към мен. — Аз ще ви прикривам!
Хуквам далеч от публичния дом и се връщам обратно през една алея. Докато бягам, зървам лица — наблюдават ни. Предимно жени и деца, защото мъжете ги няма от месеци. Единствените останали момчета са тези, които ще пораснат, за да бъдат пожертвани от каркауните.
Освен ако не ги спра.
Викане се разнася зад нас и група каркауни се появява. Трима от тях се нахвърлят върху Фарис, а един скача към мен, поваляйки ме на земята. Ятаганът ми издрънчава на земята, а нападателят ми притиска тялото ми, тежестта и вонята му отнемат дъха ми. Месестите му ръце се сключват около гърлото ми. Извивам се и го драскам, но той само се смее, като слюнка капе в бялата му брада.
Изведнъж ръцете му се отпускат и кръв бликва от устата му. Той се строполява, а една тъмнокожа воинска жена с къдрава коса пристъпва напред и измъква кухненския си нож от гърлото на каркауна.
— Кървав гарван — казва тя, подавайки ми ръка. — Аз съм Нийра. Как мога да помогна?
— Доведете ни до онзи балкон. — Посочвам, и Нийра хуква напред.
Фарис и аз грабваме щитове от падналите каркауни и за половин минута стигаме до балкона срещу публичния дом.
Разстоянието между сградите сега изглежда по-голямо — погледът надолу ме кара да се чувствам зле. Не мисли за това. Отстъпвам назад, хуквам и скачам, приземявайки се толкова тежко на покрива на публичния дом, че, за мой ужас, се подхлъзвам. Но Фарис е там, издърпва ме нагоре с изпъшкване. Още каркауни се приближават, а ние се плъзгаме по покрива, докато не застанем точно над отворен прозорец, който трепери от силата на напева на Гримар.